НОВИНИ | Спорт
размер на шрифта:
19 Октомври 2011 в 18:04 ч.|Разглеждания: 2632|Коментари:
Отпечатай
Щутгартски голготи
Полумаратонът в Щутгарт от предизвикателство, най-неочаквано се оказа голямо мъчение, предхождано от напълно очаквани доста по-приятни неща
Част от групата.
Серьожа КЮЧУКОВ

Както вече писах, бях решил да завърша полусезона с участие на полумаратон в Щутгарт - Германия. Предпочетох го и заради възможността да придружа внука си при поредната му визита до месторожденната му държава. Организирах мероприятието, а пътуването - със съответния нискотарифен полет до летище Франкфурт-Хан.

 Седмица преди старта, за празниците на славянската писменост и култура, пътувахме до селото (сега град) на видния възрожденец Бачо Киро Петров. Село, дало на Априлското въстание над сто четници, повечето избити от ордите на Фазлъ паша в Дряновския манастир. Та в този район, в неделята преди маратона, направих генералната тренировка. Извъртях 10-12 км с почти състезателно темпо и тъй като бе задушно, се поуморих. Взех душ и се залових за правата лопата (кюрек, бел и т.н.), че имаше да се обръща (вдига) и пипер да се сади. От нея ли или от друго, но получих възпаление на седалищен нерв. В сряда, когато беше ред на няколко серии по 1000 м с темпо 105% от състезателното, вече бях наясно, че полумаратонът ще е на болкоуспокояващи. Надявах се поне да имат ефект... В събота станахме в полунощ, излетяхме навреме, на Хан ни очакваха, и малко преди обед, бяхме в Щутгарт. Шофираше дама, а доста често скоростта надхвърляше 150 км/ч., та деликатно попитах „колчав“ е двигателя на VW-тройката. Оказа се само 60 к.с „FLY“. От конете ли или от качеството на тамошния „зоб“, но се впечатлих от динамиката на бая натоварената кола. И от една джаджа (някакъв „Fone“, но не им разбирам много...) със сателитен навигатор, с който трябва да си глух и сляп едновременно, че да не уцелиш правилния път, скорост или желан обект. Лошото на тия джаджи обаче е, че за такива като мен работата с тях (ако въобще се получи) отнема толкова време, колкото и самото шофиране. И от друго се впечатлих, а пропуснах да го разкажа, та ще го направя сега. Та кацаме значи на малкото бивше военно летище, изминаваме си пешком 100-200 м. до единствения терминал и чинно се нареждаме за паспортен контрол. Абе, гледам, не върви пуста опашка и ако върви, то определено е по-бавно от обичайното. Тия, викам си, сигурно си мислят, че либийците заливат пристанищата на Варна и Бургас и оттам с чартърите, та право при тях... Еле, стигнахме пред височайшите полицейски очи. Пое човекът паспортите, погледна ги, па взе да джомоли на матерния си. Ясно му дадох да разбере, че не разбирам, запазвайки в тайна съмнителния си английски. Ама и оня не бафка – ломоти на немски и ме гледа говедото, сякаш очаква да му отговоря. Разбира се, досещам се къде го сърби, вадя пълномощните (на кирилица) и му ги тиквам с тънка (и ехидна) усмивка. Зяпа ги оня, зяпа, па ми върна едното. Що, не знам – сигурно го „прочете“. Държи обаче другото и пак бръщолеви монолингвистично. Точно като български полицай, назначен на летище София след прозвъняване на ЕГН-то... Имам време, мисля си, и му се хиля в лицето, а отзад опашката не мръдва... Бре, видя се в чудо дойчето. Добре, че пред съседното гише се случи слабограмотен, но иначе немскоговорящ български турчин, та той „потвърди“ валидността на документите без да ги е прочел дори. И преведе полицейските напътствия, според които трябвало да преведа пълномощните на немски. Изпръхтях като кон, комуто рязко са опънали дизгините и му викам на висок и ясен български: Бе ще те преведа аз тебе, ама имаш късмет, че бъкел ти не разбирам от езика! Зер не съм летял до Германия да се занимавам с некадърници – туй си го мога и в България. Щото тоя „контрол“ не е негова работа, а на българската държава, доколкото я има, де. Той може да няма вяра в нея (може би с основание), но това си му е личен проблем. И не означава, че ако тръгна да обикалям Европа или, дай боже, света с малкия, трябва да се оборудвам с над 200 превода - от иврит, до суахили...

Но да си продължа по хронология. С пристигането в Щутгарт минахме покрай „Мерцедес Бенц Арена“ и прилежащата му „Мартин Шлайер Хале“, откъдето бързо и безпроблемно получих стартовия си пакет. Вече в къщи взех душ, а дъщеря ми хукна да пазарува в моя чест. Пак в моя чест в апартамента имаше общо 8 човека от няколко националности за организираното специално ракиено „парти“. За случая избрахме „Бургас-63“ и не по-лошата, но почти двойно по-евтина „Бургаска мускатова“. Да, уморен бях от близо 12-те часа път. Да, предстоеше нелеко бягане, но някак не идеше да седим с Влади (симпатичен казахтанец, с когото нямах проблеми с комуникацията) на гола маса... Извадих каквото трябва, което за негов хатър и преди основното събитие, означаваше добре изстинала „Абсолют“ и корнишони-бебета. Извадих и чаши от най-малките - за „европейските“ 40 ml. Ударихме  по две-три „бързи“, като Влади свърши тая работа в буквалния смисъл (на екс), а аз се позабавих. После той отиде да поработи нещо, аз дегустирах предвидените червени и бели вина и дойде време да се съберем всички около масата. Пак взех малката чашка, но поводи за отпиване колко щеш... Пихме за немското и българското здраве и благоденствие. Пихме за турското. Пихме за казахстанското и даже за американското. Някои дори ядоха... После други рекоха „мачът почва“ и мъжката част пренесе чашите в стаята с една по-големичка плазма. Тук пихме за „Барса“ и “Юнайтед“. Пихме за гола и Меси. Пихме и за изравнителния и Рууни. И следващите два придружихме с наздравици. Пихме за Пеп и сър Алекс. За Бербатов пихме дори... Накрая около полунощ сдадох багажа и легнах. Събудих се около 5 с неясни чувства, но общо взето с бистра глава. Дори за момент ми се стори, че болката е изчезнала. Не за дълго, та глътнах поредния „Диклак“. Бавно и тихо се приготвих, закусих, и малко след 8 седнах в безплатния (за деня) U-бан. Слязох по-рано, решен да походя километър-два, колкото да установя, че болката е притъпена, но и достатъчно силна. Исках да бягам, а бях направо уплашен. Толкова, че от притеснение по едно време ми падна кръвното и аха-аха да направя сеир на околните. Взех се обаче в ръце и реших да се отвличам с рутинни дейности. Загрях леко, преоблякох се, игнорирах опашките пред тоалетните в полза на необичайни за местните, но съвсем обичайни за балканец места и в последния момент (както си мислех) десетина минути преди старта, поех към „моя блок“ в челото на многохилядното множество. Едва ли трябва да казвам, че месец по-рано си бях „заплюл“ първото място в „М55“ и 60-то - 70-то в генералното измежду 7000 участници. Със съвсем други мисли обаче застанах на старта сега. Въобще не бях сигурен в себе си. Не бях сигурен дали ще завърша дори. На всичко отгоре, стартът в 9.30 часа се оказа „по турски“ и потеглихме в десет при под 20оС и ослепително слънце. С моя „късмет“ улучих вероятно трите най-топли дни в годината по тия места. Според „ВВС“ чиито прогнози следях от седмица, трябваше да е 6-7 градуса по-малко, с известен шанс и за още по-хладно време. Получихме над 30оС, а вместо “sunny intervals“, единствено „sunny“... Опитах се да се абстрахирам от всичко. Прецених (правилно), че предвид времето, начупения терен и многото завои, постижение около и малко над 1:23 ч е добро (мога и по-бързо) и съответно стартирах с темпо 3:55 – 3:56 мин/км. Към петия километър посвикнах с постоянната болка. Темпото бе добро и започнах да се успокоявам, че все пак бягането ще се получи. Точно тогава обаче черният ми дроб реши да стачкува за по-добри работни условия. Както се разбра, той без възражения преработвал въглехидратите от закуската, но „течните“ от вечерта му дошли в повече... Рязко намалих темпото и в опита си да преодолея режещата болка (само тогава не чувствах другата, около кръста) за 3-4 км загубих над минута и половина. Мислех да се откажа, но когато на отметка „10 км“ внукът ми подаде напитка, ме досрамя, стиснах зъби и продължих. Преодолях кризата, но оня дзвер, дробът, запази стачна готовност за всяко темпо под 4:09 мин/км и гледах да не го напъвам, като работодател псевдосиндикалист... Почти в несвяст спринтирах накрая и въпреки скромните за мен 1:27 часа финиширах 156-ти в генералното (от 7000) и 2-ри в „М-55“ измежду 320 в тази група. Така погледнато постижението е по-добро от „много добро“, но не и за мен, доколкото за добро или лошо, отдавна се водя по собствени критерии. Както казах, несвестен бях, но не дотолкова, че метри след финала да пропусна касата „Кромбахер“, която някакъв носеше към зоната за релакс. Все още „топъл“ успях да се добера до гардероба и съответното превозно средство. Когато обаче слязох на „Мариен плац“, бях като куче с прекършен гръбнак и едни пикливи 300 м ми отнеха цели 25 минути. По-късно се нагълтах с обезболяващи и разни други неща, защото съвсем му отпуснах края зае..вайки всякаква спортна дисциплина. Формула „айнц“ все пак я видях макар и разфокусирано... Вечерта спах като убит, а следващия ден използувах да напазарувам витамини, които тук освен че са по-качествени, са и по-евтини. И за сетен път да се убедя, че нас ни имат за аборигени в ЕС, за да не кажа точното будали. Да вземем примерно „LIDL“. Шоколади, които тук „на промоция“ ни предлагат по 69 ст., там струват 48 ст. Бира, която тук „на промоция“ е също 69 ст., там струва колосалните от 41 до 45 ст. за най-различни видове от същата марка. Испански коняци и „Джим Бим“ са по 17 лв. за 0,7 л. Червен етикет „Джони“ е 19,50 лв. за 0,7 л. Първокласни натурални сокове по 2,5 л. са по 2,50 лв. Водки и винени дестилати (36Vol-% aлк.) се намират по 10-11 лв. за 0,7 л. Свински врат без кост е 7,20 лв/кг, а превъзходно месо за гулаш -  около 8,50 лв/кг. Кутия отличен млечен сладолед е 3,60 лв. за 1000 ml. Бананите са по 1,50 лв., краставиците -по левче (целогодишно). Спагетите (и друга паста), фиксовете, доматеното пюре и куп други неща са по-евтини там. Детски обувки тук предлагат за 24 лв, а там същите са 19 лв. Рибните консерви също не са по-скъпи от предлаганите тук. И всичко туй при взеизвестната германска беднотия, в която местните имат нейде между 7 и 10 пъти по-ниска от нашата покупателна способност. Или беше обратното, не знам. Е, има и по-скъпи неща. Например хлябът, ама то е щото там не се стимулира яденето му, пък и имат предостатъчно възможности да си купят куп други неща, вместо да се тъпчат с хляб и разводнено кисело мляко... Не че там е такова, макар и като „йогурт“. А, забравих вината. Те също са по-евтини от същите тук, а като цяло и от българските си аналози. Отлични вина от Южна Африка, Австралия и Калифорния има в диапазона 3,50-4 лв./бутилката, но френско сухо вино с 12Vol-% алк. има и по 2,50 лв. литъра. Как смятате, всичко туй на пазар (покупателна способност + конкуренция) ли се дължи или на монополизъм и квазипазар? И има ли значение какъв е като характер, обхват и народност монополът, съответно монополистът? Бе какво ли съм заразпитвал, намерил се кой и кого да пита. Всяка свиня да си знае кочината! А аз стегнах раничката, па пийнах и за здравето на Влади, който на утрото точно за два часа успя да преодолее 267 км до летището, с едно немощно (122 к.с.) макар и ново „Сироко“. За да не го бавя, грабнах раницата от багажника, разменихме си традиционните целувки и пожелания и той отпраши, а аз се отправих към поредната опашка. И ме обхвана ужас! Бях забравил в колата чантичката с пари, документи, билет и телефон! В стреса, от паметта ми се изтриха всички „translation programs“ (доколкото ги е имало) и се развиках: Бързо някой добър българин да ми услужи с телефон, че ми се е.. всичката бойна слава! Може би случайно, но прилагателното „добър“ свърши работа, та имах дори избор. Звъннах на дъщеря си, тя на приятелката му и не след дълго Влади долетя ухилен. Не хочется тебя в Болгарии, думаю - говорить и не только я, у Фройда, то же самое, так что садись, в Щутгарте будем водку пить... Дай чантата, викам, и се пръждосвай в твоята, а аз ще си вървя в моята кочина. Което беше факт три часа по-късно, когато на терминала тоалетната се оказа в ремонт, а тая за инвалиди - задръстена от чакащи. Намерих му колая и се запътих към оставената не много наблизо кола. Пътьом попаднах на поредните жертви, пострадали от българските порядки. Бяха млади момче и момиче – от тези, които канят и уж чакат да се върнат в България. Току що слезли от самолета установяват, че на спирката няма билети, а качвайки се разбират, че и шофьорът „няма“. Естествено, още на първата (!) спирка ги очаква в засада една от многото разбойнически банди, състоящи се от свирепи селяни, маскирани като софиянци и още веднъж като контрольори. Следва познатият сценарий със сваляне от автобуса (за да бъде жертвата съвсем беззащитна), придружено от морален и физически тормоз с цел грабеж, маскиран като санкция. Както и да е, обясних им „номера“, извиних се от името на държавата им и ги попитах как са с желанието за завръщане. Ще се върнем, ама..., рече момчето и красноречиво посочи с жест. И други неща рече, но поради всеизвестната си свенливост пропускам цитатите. Разделихме се и не след дълго седях в колата слушайки „Abandon“ на  „Deep Purple“, последвани от други от сорта. Излизайки от София (какво облекчение) включих на автопилот и се затътрих по магистралата с икономичните 90 км/ч. Нейде около Пловдив, излизайки от магистралата, рок-адреналинът и натовареният трафик ми дойдоха в повече и останалите 80 км до Димитровград изминах... със същата средна скорост. Което, да не се хваля, но се оказа по акъла (не казвам, че е бил много) на един-двама, с допълнението, че хранеха между 150 и 300 „коня“ повече от моите „газови“ 65. Общо взето карах равномерно, (без прекомерна употреба на спирачки), като дори в Поповица не се впечатлих особено... Сигурно затова, но средният разход до летището и обратно не надхвърли 6,6 л/100 км газ, тоест, 8,30 лв/100 км. Приравнено към някои от съвременните малки дизели ще рече 3,8 л/100 км. Нелошо...

 

Ако имате въпроси и / или проблеми при посещението и работата със сайта, моля пишете на посочените по-долу електронни адреси, или се обадете на вътрешните телефони на отдел "Информационни технологии".Електронни пощи:[email protected]Вътрешни телефони:360 или 614
Форма за връзка с насМоля, за контакти с екипа на изданието, мнения, предложения, отзиви и други попълнете формата и я изпратете на екипа, поддържащ сайта.