С републиканската шампионка на полумаратона в Пловдив

Пак с нея, но до 20 км в Каварна

Стартът. Вляво с брадата – Вл. Пановски

След финала

Малко преди Дънекова „ да сдаде”...

Почти пред финала

Преди старта с отговорника по логистиката

Стартерът на маратона дружески беседва с народа.

.Прочутите пана

Около 30-ия километър

Шефът на БФЛА Добри Карамаринов

1234567891011

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

---

БАРСЕЛОНА, ОЛА !Маратоните в София и Истанбул – на двата полюса. От яз. „Батак” до връх Вихрен, слънце, вятър и мъгла

 Предишният пътепис завърши след като се самопохвалих за отличния резултат на Барселона, отбелязвайки, че предстои труд по затвърждаване на постиженията, а при добро стечение на ред обстоятелства - и тяхното евентуално подобряване. Не мина месец и дойде Държавното индивидуално първенство по полумаратон (21,1 км) в Пловдив. Седмица преди него с интерес следих прогнозите за времето, според които силният вятър аха-аха да е спрял. Ама, не би! Около Гребния канал пък си беше направо ветрилник, който се отрази негативно на резултатите, но време не се избира.

Стартирахме с вятъра и ненормално високо темпо. След километър се осъзнах и след кратък спор със завършилата впоследствие първа Силвия Дънекова, наложих мнението си, а именно, да намалим темпото, което ще определям аз, „пенсионерът”, а тя да се крие от вятъра около и зад мен. Тактиката даде плодове и с темпо се залепихме зад двама младоци, които застигнахме. Момчетата „услужливо” се дръпнаха, но им обяснихме, че не сме ги гонили, за да ги изпреварваме или поне не сега, а още по-малко и при насрещен вятър... С равномерно бягане скоро задминахме и разбързалия се Владимир Пановски, за който остана единствено възможността да „води” по трасето жена си Румяна, която от висотата на 45-те си години направи отлично бягане, класирайки се втора с темпо под 3:58 мин/км. Нейде след 17-тия километър Силвия ме „заряза” (нормално) и не тръгнах да я гоня, предвид целта ми да съм пред двамата младежи, които все още ме държаха „в обхват”. Така и стана. Дънекова ми направи 23 сек., но регистрирах 1:21:38 ч. - резултат доста по-добър от планирания, дори при тези неблагоприятни условия. Като абсолютен резултатът е 12-ти, но преизчислен възрастово - 4-ти, като освен на времената на декласирания Христо Стефанов и шампионът Ламбев отстъпва и на постигнатите от 48-годишния Бойко Златанов 1:16:29 (ей, на тоя още много му „вървят” краката, ама ще го видя след 7-8 години). Между другото, както резултатът на Стефанов, така и моят бяха декласирани, защото не сме били с подходящия екип - аз и с рекламно лого „Неохим”... Който факт вероятно ще доведе до дело срещу БФЛА и прехваления (от медии) Добри Карамаринов – за административно ограничаване на конкуренцията (доколкото съм задължен да съм в клуб член на БФЛА, като че ли това не е Републиканско, а първенство на БФЛА) и дискриминация по външни признаци. Щото ако бях надбягал всички с дочените гащи и ватенка, кой ли щеше да е шампионът? Написал съм вече исковете и чакам да ми мине, че хич не ми се занимава с български простотии. Зер, срещам ги на всяка крачка и ако обръщам внимание на всичките, току виж съм се гътнал без време... В България всякога и всичко се прави за малцинство, точно обратно на изговореното или написаното по проблема. В конкретния случай, БФЛА е в интерес единствено на Добри и кръг лапачи край него, а декларациите за „популяризиране и развитие на спорта, в т.ч. масовия” са „дрън-дрън, ерина” (респективно, „бла-бла” по глобалному). И като че ли в подкрепа на гореписаното ето ти го и т.нар. „Маратон Каварна”. Неудачно място (село), неудачно време (променливо и постоянно ветровито през май) и още по-неудачно трасе с втръсващи обиколки „до разклона за...” и обратно, плюс петнадесет остри завоя. Като прибавим към това, че деятелите и официалните лица са колкото състезателите и почти колкото публиката, картинката става пълна. В смисъл, че мероприятието е медиен РR в услуга на няколко души – спонсорите, Цонко, Добри Карамаринов и тук-там още някой медийно споменат. За „цвят и мирис” са поканени десетина (заедно с пейсмейкърите) иностранни средняци в маратона или поне такива, каквито на всеки от маратоните, в които участвам из Европа, са поне 20-30. И такива, с чиято класа из континента щъкат нейде още около 200 броя. Поканените естествено се представят за „голямата работа”. Тайна остава, че наградите са за поканените, плюс гостоприемство. Българският спорт (да не говорим за масовия), естествено са миманс и никой не се интересува от тях. Важни са снимките с „шампионите”, с вицепремиера, с Глен Хюз, Джон Лоутън, Уорлик, Пардю или който там е наред... Разбира се, важна е и кьорсофрата (в отделен хотел) организирана и платена от любезните спонсори, за деятели и по-първи гости... Впрочем условията, предоставени за „редовите” също не бяха лоши – само срещу 20 лв. на легло получихме пълноценен 3-звезден лукс (категоризиран като 4 звезден), без закуска естествено. Което въпреки приличната цена все пак си е „принос за спорта”, ако приемем, че приспадайки разхода по прането на чаршафите, останалото ще подпомогне наш пилот в GT-сериите, чийто баща е собственикът-спонсор Красен Кралев...

Но да се върна към това, за което пътувах цели шест часа до гр.Каварна, известен още и като с.Цонково. И връщайки се, ща не ща, пак се налагат сравнения. Като това, че в Истанбул примерно таксата е същата, пък там освен възпоменателна тишъртка, осигуряват транспорт, сак за багажа и отлично изглеждащ възпоменателен медал, барабар с подписан от баш-кмета диплом. Или че никой и никъде не разточителства с два състезателни номера, камо ли да те проверява за номерче „отзад” при наличието на електронен чип. Единствената молба по света е състезателите да поставят номера си на гърдите, доколкото контрола, фото и видеодокументирането се осъществяват главно със специално поставени камери. Да не говорим за масовост. В Каварна на маратон стартираха 80 човека. В България има 100 души, които бягат маратон в контролни 5 часа и още 100, които биха могли, ако решат да бягат, на класическата дистанция. „Къде сме ние?” Ами само в Германия се организират над 100 маратона годишно, всеки един с над 500 участници, като средната им бройка е около 2000. Около 100 хиляди (!) бягат маратон в 5 часа и още толкова биха могли, ако се включат в такова състезание. Иначе казано, превишението е 1000 пъти (!), въпреки че екстраполации сочат логични 15÷20 пъти. Красноречиво, не ли?^*

А срещата в Каварна все пак бе полезна. Видях се с приятели и почесахме езици на тема тактика и стратегия на бягането. Както и кой кога, къде и как се е състезавал. На самия старт се сбутах по-близо до женския елит, доколкото обещах на Силвия отново да я водя (темпото пасваше на моя план) в конкуренцията и с Румяна Пановска и Милка Михайлова. Стартирахме 5-7 сек/км по-бавно от тях и с темпо 4:02 мин/км, към десетия километър взехме да ги застигаме. Малко по-късно „прибрахме” Румяна и отново разбързалия се неин съпруг. Горкият Владо, освен за своето бягане (канеше се уж за 2:52 ч...), трябваше да мисли как да помогне на дъщеря си (стартирала на 10 км) и жена си, че все пак става въпрос за пари. И ако той на 55 г. няма шанс да се добере до тях, семейството с общи усилия все пак заработи 2200 лв. – кой ти ги дава в общия недоимък? За този сбор обаче допринесе и „подопечната ми” Дънекова, която внезапно се „издъни” в темпото на 21-вия километър, когато вече бяхме оставили Пановски на минута зад нас, а шампионката Милка Михайлова беше на никаквите петдесетина метра отпред. Намалих от колегиалност и загубих няколко секунди, но Силвия пак не успя „да се залепи”. А уж темпото й беше добро и всичко изглеждаше нормално... Нямах обаче мотив да прецакам собственото си състезание и този път аз я изоставих да се оправя сама по трасето. Водех я за 2:56 ч., а тя се довлече за 3:09 ч., но все пак трета, грабвайки последните 1000 лв. Милка обаче устиска и дори ме би с 10 секунди загубени от мен в объркване на 29-тия километър и изчакването на Силвия преди това. Въпреки вятъра и „спънатото” трасе финиширах за 2:57 ч., девети в Републиката. Тия пред мен обаче са минимум 15 (до 30) години по-млади. Преизчислен със съответните коефициенти за възраст резултатът ми е 4-ти по стойност (между българите), какъвто беше и на полумаратона в Пловдив. За сравнение ще кажа, че така преизчислен той отстъпва от средния резултат на първите трима българи с под 2 минути в полумаратона и 3 минути в маратона, а всеки според умствения си багаж може да оценя въпросния факт. Е, НЯМА ДА ИЗНЕВЕРЯ НА СТИЛА СИ И ЩЕ КАЖА, ЧЕ ТУЙ Е МАЛКО ПО-МАЛКО ОТ ПОСТИЖЕНИЕТО НА МЕСТЕН ОТБОР, НО АКО ИГРАЕШЕ ДВЕ ДИВИЗИИ ПО-НАГОРЕ, КЛАСИРАЙКИ СЕ 5-6 МЕСТА ПО-НАПРЕД... ИЛИ ПОЧТИ КОЛКОТО МЕДАЛА НА ХЛАПЕТО „Х”, АМА АКО БЕШЕ ИЗВОЮВАН НЕ В КОНКУРЕНЦИЯТА НА 6-8 ДЕЦА (МАКСИМУМ) и 3 СРЕЩИ, А МЕЖДУ 60-80 И ПОНЕ 6 ДВУБОЯ. Което означава, че без да омаловажавам ничии усилия (има си хас, след като тренирам и бягам МАРАТОН), искрено се забавлявам, но и малко натъжавам понякога... Последният път, когато в местно изданийце прочетох обичайните смехории и небивалици, точно на тема маратон и то каварненския. Смехории, които в Интернетерата говорят единствено за равнището на българската журналистика и в частност на въпросното изданийце.

И за да не остане погрешното впечатление за някакви местни фиксации, ще дам и пример, характеризиращ далеч по-цялостно съвременните български, а и медиите изобщо. Наскоро гледах епизод на „Бандитският Петербург”. В една от сцените главният герой пали цигара (продуктово позиционирайки определена марка), а главната героиня според превода пита „Защо не запалиш „Кемъл”?”, сочейки масата. „За да не свикна с хубавото, отвръща той, пробутвайки поредно рекламно внушение. Само дето на масата вместо „Кемъл” имаше „Кент”, а в ръцете си героят държеше... „Родопи”. Така заради непредставените на българския пазар „Кент” и в полза на представена марка оригиналът бе удобно преиначен. Едва ли чуждият собственик на телевизията и българският му слуга (с дял обаче), са се тревожили и от факта, че се подиграха с един от символите на „Булгартабак” (и България), макар вече чужда(?) собственост като марка. При това без основание, ако съдим от добре видното фино горене и задържащата се пепел, така добре познати на познавачите. Извън журналята, съвсем отделен въпрос пък е фактът, че ако не мога да науча футболистите (примерно) как се рита топка, то абсолютно сигурно мога да ги науча как се изгражда издръжливост, за да могат главите им да остават „бистри”, управлявайки „левите” им крака през всичките 90 минути. Пък като ги науча и до приличен трансфер може да я докарат при това без „пара в свирката”... Впрочем последното важи за всички спортове, изискващи издръжливост, изграждана по аеробен, анаеробен път или смесено. Щото ако знаеха (състезатели, техните треньори и отразяващите ги „журналисти”) колко много не знаят по темата, щяха да се гръмнат! А така са си едни щастливи хора. Боже, колко щастие има наоколо...