Авторът, след финала на площад „Испания”

Фееричният Дом Батийо нощем

Хуан Миро – „Жена и вол”. Кой къде, ама на бай Хуан очите му са били все в стилизираната огро-о-о-мна ... пещера...

Търчете, тамо са ... Америките

Имеет си хас...

Дом Мила

Гауди, „Саграда фамилия” – пусков срок 2032 г...

Барселона-а-а ...

Парк „Гюел” – домът на Гауди

Пак там

Аз и една далечна испанска братовчедка ... (по линия на първия офицер на Колумб, който както е известно е българин)

А туй е скромна инвестиция през офшорната ми фирма в Лихтенщайн...

Момчето, културата, морето и питието...

Натюрморт

Парк „Цитадела”. Жалко, но си нямате и представа, какво и колко още не мога да ви покажа поради ограничен формат...

123456789101112131415

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

---

Бегом из Великата рилска пустиня От яз. „Батак” до връх Вихрен, слънце, вятър и мъглаМаратоните в София и Истанбул – на двата полюса.

Този път ще започна издалеко. Още от седмицата, в която завърши тежкият за мен Истанбулски маратон. Както вече писах, ядосах се и съответно - мотивирах. Съставих тренировъчен план-график за следващите 4 месеца и ден по ден започнах да го изпълнявам, в дъжд, студ и сняг... До 15 януари 2011 г. всичко вървеше повече от добре и бях достигнал тренировъчни темпове на бягане 3,55 – 4,15 мин/км, когато при едни пробни 10 км (3,52 мин/км) скъсах мускулни влакна. Не харчих по лекари, защото каквото и да установят, лекарството е едно – почивка. Пробвах да я съкратя, но получих болки и загубих три седмици от раздела на специалната подготовка. Плавно натоварих, за да установя, че съм се върнал 7-9 % назад в подготовката си. Утешавах се с мисълта, че ще имам още три седмици да наваксам колкото и каквото мога. (Не че и времето помагаше (студ), но ограничих щетите от принудителния престой). Така, в бягане и шубе да не грипясам, неусетно изминаха и те.

Отмина празникът за „Неохим” и ето ти го и следващият, със съответното гостуване на президента, известен с това, че направи личния си празник национален такъв. Шегувам се, за истинските познавачи значително по-известен е приносът му за разширяване на американското (съответно турското) влияние в региона, както и онзи - за назначаване на пробутания му елегантно Беров... Любопитен бях и между тренировките уважих лекцията за „изстраданата българска свобода”, заедно с трийсетина пенсионери,  още толкова журналисти и друг служебно задължен персонал. Интересно беше. Още от мазните приветствия на водещия, завършили с глупостите за „200-та хиляди паднали за българската свобода”. Впрочем, никой не усети, камо ли да се възмути от конфуза „бивш (бивш ли?) доносник представя бивш дисидент и президент”. Да не говорим, че с обичайната си прилепчивост за пореден път изпъпли някакъв също бивш преподавател в АОНСУ. За чест на президента Желев, още с първите думи той се дистанцира от историческия мит „200⁺хиляди”, но типично за философ не беше особено точен при излагане на фактите, касаещи Руско-турската война от 1877-1878 г.  Още по-интересно стана, когато местният БСП-шеф се опита да му вмени като вина  непризнаването на „200-та плюс хиляди”  (Дунавската армия, барабар с близо 40 хил. румънци и почти 10 хиляди българи наброява »250 хиляди срещу противостоящ й »150-160 хиляден редовен турски аскер, а общо на тоя и Кавказкия фронт загиват »70 хиляди). Направо ми идеше да се смея, обаче, когато същият Митко, обвини Желев, че не признавал „той и историци” турското робство, въпреки че гостът непрекъснато говореше за ОСМАНСКО (а какво друго?) робство. Толкова, че чак се престара, доколкото от определен момент насетне елементите, характерни за робовладелски формации изчезват, а и през целия период след завладяването на страната от турците, не са особено много,  изключая „народната” памет. И са почти толкова, колкото в част от великите разширения на България, с които всички се гордеем. Още по-смешно стана след като о.р.доносникът попита Желев „би ли подал ръка и как би подкрепил идеята, в Димитровград да се експонира част от тоталитарното монументално изкуство. Имайки предвид, че нищо съществено не зависи от бившия президент, може би се очакваше да помага в носенето? Е, философът витиевато обясни, че по принцип е против разрушаването на паметници, но нямал нищо против този на Съветската Армия от Борисовата градина в София да се пребазира край Марица. Не успях да го попитам, що да не пренесем и внушителния такъв „праснат” в баш-центъра на Виена, тъкмо го реставрираха и освежиха за пореден път.  Иначе с умиление изслушах желанията на експрезидента Турция, Украйна, Русия, че и бившите и републики да станели членки на ЕС. Последната, щото Китай й бил „заплаха” – нищо, че „оста” Русия – Китай – Индия, така да се каже, „чука на вратата”... То на ЕС само „американски нож” и икономическа дестабилизация, чрез кандидатстващата от десетилетия американска (като влияние) и мюсюлманска Турция му трябва! А всичко останало, ще, ще, ще стане, само дето много се е разбързал г-н президентът, нищо че сигурно е чел Бжежински. Ама нещото няма да се нарича „ЕС”, а корпорация „Земя”, която ще управляват тия, които и сега управляват (с локални отклонения, та се налагат „освобождения”) и в йерархията на които, такива като българските президенти, не стоят по-високо от „капрал”. А необходимите „редукции” ще стават по мирен път – чрез храни и „извънземни” щамове... Нейсе. Когато обаче поредната „интелигентна” пенсия попита „на коя страна да бъдел” в бъдещия конфликт на религиите, много исках да перифразирам подписващия се като „Тони Филипов, д-р” (който ми импонира като стил) и да му кажа „от горната, по пътя за Добрич”. Стиснах зъби и си тръгнах. Но не и преди да взема думата, колкото да отсрамя включените в събирателното „и други граждани”.

 Отклоних се. А беше време да се стягам за петнадесетхилядния маратон на Барселона. Билетът от съответния нискотарифен превозвач бе купен отдавна и за икономия оставаше само да се чекирам он лайн. Пак за икономии икономисах от багаж и взех само най-необходимото в компактна катерачна раничка. На 4 март излетяхме по план и скоро се оказахме над облаци, които щяхме да зяпаме ниско долу почти през цялото време. След час и нещо прелетяхме над Северна Италия и тук таме облаците се разкъсаха, колкото да зърнем Венеция и  по-късно Генуа.  „Прозорецът” бързо се затвори, а на север и далеч назад остана могъщата верига на Алпите с ясно различими над облаците Финстераархорн и Юнгтфрау на изток, „Монте Роза”, Вайсхорн, Матерхорн и Гран Комбен в централните Алпи и Монблан на запад. Още час по-късно тягата на двигателите бе намалена и започнахме снижаване преимуществено планирайки. Равната облачност се „накъдри” и облаците взеха да „набухват” като козунаци по Великден. Сигурен знак, че долу е топличко, с увеличена термика във височина! Най-накрая заходихме изотзад към каталонската столица и след широк обратен завой я атакувахме откъм обширните й плажове. След минимум формалности и разтакаване, всеки пое по пътя си, а аз към влака, като най-евтин транспорт. За 3 евро  половин час по-късно бях в центъра, където с излизане от метрото се оказах срещу „Каза Батийо” – едно от многото творения на Антонио Гауди и една от големите забележителности на града, които иначе нямат чет. Направих първата снимка, бързо се ориентирах в падналия мрак и отпраших към чаршията (ул. „Ла Рамбла”), където нейде трябваше да се намира и моят резервиран хостел. Този път от „гуглето” се изложиха! Макар и с мижавото отклонение от »70 м, но ме пратиха точно на противоположния (да не се бърка с „обратния”) тротоар. Предвид гъстотата на застрояване, почти час ми костваше да открия правилната врата в моноезичната каталонска общност. Не че аз съм много напред с езиците, ама тия дори се не опитват... Еле, стигнах, подадох си резервацията и парите, и бях настанен, като типично по нашенски не получих никакъв документ. Без да се разпростирам ще кажа, че срещу 30 евро получих едни 5-6 м²(плюс тераска), мивка, гардероб и телевизор с достатъчно спортни програми, макар и без Евроспорт. Банята и тоалетната бяха на етажа, но странно, винаги бяха свободни... А гости не липсваха, липсваше закуска. Е, Прага, Истанбул и курортите в България буквално глезят за такива пари, но... На всичко отгоре стаята ми бе на втория етаж с изглед баш към главната туристическа улица. Улица около 1200 м. дълга, на която в „добри” дни има до 12 хиляди шляещи се, повечето влачещи куфарчета „ 50/40/20”... След полунощ тълпата се разрежда, но тогава излизат чистачите. За капак паметникът срещу мен се оказа култово място, на което местни и гости си допиват. Относително спокойствие има между 5 и 7 ч. сутрин, но кой на моите години спи по това време? Обаче му намерих цаката. Първата вечер работа свършиха умората и бутилка  добро (12% об.) червено вино за само 1,15 евро, което беше и основното ми сънотворно впоследствие. Изключение направи само нощта преди маратона, когато приложих конвенционални техники (тапи). Впрочем, веднъж намерил вино по 1,15 евро, хич не ми се даваха 1,50 ÷ 2,50 евро за такова и подобни, та още на следващия ден се наложи да се върна по следите си от вечерта. Като куче открих „моя” магазин, леко встрани от обичайните туристически маршрути, от който купих още три бутилки, като смятах да ми стигнат. Стигнаха ми – до понеделник, но за това по-късно. Защото е ред на съботата – ден, определен за леко разпускащо бягане и получаване на стартовия пакет – никакъв алкохол! Съчетах нещата, като в добавка проучих началото на трасето и дори „глътнах” малко култура от вида „Хуан Миро”. Тук му е мястото да кажа няколко думи за организацията. Перфектна! Вярно, в по-икономичен вариант (в Прага и особено Рим бяха направо щедри откъм съдържание на стартовия пакет), но в чисто спортен аспект (посрещане, получаване на номера и чипове, подходи, ограждения, озвучаване, украса, охрана, пейсмейкъри, маршрут, доброволци, гардероб, масаж и т.н.) Барселона стои поне една идея по-високо. 

Пропускам подробностите и отивам направо на старта. Време слънчево, t^о= 8^оС и докато бягах, за късмет не превиши 13-14^о С. Както бегло споменах, бях променил генерално методиката си на подготовка и хранене (поне в седмицата преди маратона), но предвид скорошната травма, не очаквах нито толкова бърз, нито толкова категоричен положителен резултат. В ума си бях „проиграл” състезанието и като начало стиснах зъби и стартирах по-бавно от обикновено. Почти километър бягах малко пред пейсмейкър „3:15 ч”. После плавно се залепих за „моя” пейсмейкър (3:00 ч) и до петия километър („Ноу Камп”), където свършва едно плавно изкачване, бягах след него. Чувствах бягането си „леко” и предвид плавното спускане, реших да наваксам, пък където ме стигнат... Половината дистанция минах за 1:26:21 ч., но нямах и намерение да се радвам. Зер тая кота съм я преодолявал и по-бързо, без особено добър краен резултат. Не се разконцентрирах и на 25 км, където бях за 1:42:21 ч. Дори на 30 км., където минах за немислимите от мен 2:03:05 ч, като си знам последните 12 км., пак не смеех да помисля за време под 3 ч., макар че вече очаквах много добър резултат.                              А резултатът надхвърли всичките ми очаквания! Финиширах за 2:56:36 ч. - 5-ти в група „М55” с над 800 стартирали и 394-ти сред всички маратонци от 96% от които съм по-възрастен (от 90% значително).

Сега ще си позволя аргументирано да се похваля малко, защото ако не го направя, няма кой... Та, както казах, завърших „чак” 5-и, но с време над 2 мин. по-добро от миналогодишния победител. Трасето и времето са същите. Това личи и от резултата на първия кениец, останал само на секунда от миналогодишното рекордно време. Самият маратон пък е един от най-силните и, изключая масовостта, по нищо не отстъпва на „Големите пет”. С този си резултат в Ню Йорк бих бил 2-ри, в Бостън -  5-ти, в Лондон - 6-ти, а в Берлин - 7-ми в групи „М55” с по над 1700 участници всяка. С времето си ще вляза в ранкинга „Мастерс 55-60” някъде между 50-то и 60-то място и като се има предвид че това е ранкинг на СВЕТА (а не на Световрачене), а в маратоните, наблюдавани от системата, бягат поне 20 хиляди между 55 и 60 г., няма как да не съм доволен. Да погледнем нещата от друг ъгъл. При ранжирането на постиженията с преизчисляването им през възрастови коефициенти моето е 53-то в Барселона, а на гореупоменатите най-големи маратони би било средно 145-то. От средно 40 000!  Ето и още един ракурс. Ако изключим Ваня Стамболова (която макар и четвърта, даде прилично време), всички останали наши представители на Европейското на закрито в Париж изостанаха между 4 и 8 % от средното постижение на първите трима. Още по-лошо е положението дори на Балканското по крос-кънтри в Крагуевац. Е, аз изостанах с 3,68% от резултата в категорията, отчитаща съпоставимост на биовъзможности. При това съм пълен аматьор, откриващ тренинга сам, по трудния начин, започнал подготовка на 47 г. от кота „0”, или по-точно от кота „литър концентрат дневно, бирата отделно...” Пак казвам, не съм нещо изключително, но – примерно, на фона на европейското (поне) народонаселение, занимаващо се с бягане. В България такива като Ангел Трифонов, Владо и Румяна Пановски („Атлетик 91” - В.Търново), Бойко Златанов („Локомотив” - София) и моя милост ( „Неохим” ) сме рядко изключение.  Преизчислени, резултатите ни са съпоставими с тези на най-добрите у нас.  Което ме прави леко горд на фона на шумно отразяваната от разни медии самодейност, демонстрирана от „професиона-листи”, дечурлига и подрастващи в различни спортове... А стига хвалби, че постижението, което дадох, ще иска стабилизиране, че и подобряване. Значи много бягане и известни лишения, защото следващата цел е 2:52 - 2:54 часа, което изглежда доста плътно до биологичните ми и генетични дадености...

            Връщам се на финала. Обикновено не го правя, но този път бях на кеф и след като се подложих на релаксиращ масаж (всичко по куверт...), взех душ и хукнах към близкия Национален музей на изкуствата, който работеше до 14.00 часа и като първа неделя от месеца, със свободен вход. Видях по един Дали, Веласкес, Гоя, Тинторето, Миро и дори няколко Пикасо, който на мен лично не ми допада особено. За разлика от старите фламандски и испански майстори. Протърчах между колекциите от скулптури, мебели и монети. Огледах морския раздел. Шибнах се дори в залите, заети от произведения с култов характер. И приключих с музеите, защото входните им каси са като прахосмукачки. Да, опитах да се промъкна в Морския исторически музей и никой не ме спря на входа, но нейде по етажите едни каки забръщолевиха за „тикет”, аз моментално го преизчислих като бутилки вино, рекох „бе, музей, три кила пироксилин му е майката...” и ги отрязах. Зер достатъчно чудесии можеш да видиш и по улиците. Особено в моя случай.

От една страна самото трасе на маратона минава край всички големи забележителности на града. От друга - в следващите три дни пробягах Барселона надлъж и шир, и макар да не видях абсолютно всичко (то и не може), видях предостатъчно. Каталонската столица е прекрасен чист и просторен град, полагащ сериозни усилия да избяга от народонаселението си (или поне от част от него), макар с относителен успех, доколкото арабските и африкански гени се оказват изключително устойчиви. Градът е голям, но трябва да си малоумен, за да се изгубиш в него. Накъдето и да хванеш, винаги излизаш на поредния широк булевард с поредна архитектурна или друга забележителност, по която да се ориентираш. Ако пък разполагаш и с карта (тук ти ги предлагат безплатно навсякъде), е още по-лесно. А аз освен карта (и малко опит в спортното ориентиране), обичах да нося лютеница (качествена и по-евтина от българските), хляб (скъп), бутилка вино и някакъв колбас от типа „кучешка радост” по „традиционна местна рецепта”. Традиционна дотолкова, доколкото чрез нея производителят е научил от крадливите си и лъжливи афро-арабски деди, как с подправки се крие липсата на качествени съставки... Изобщо месото е скъпо, макар че има и качествено. Както, разбира се, концентратите и цигарите. Хлябът, вече казах, също. Подозирам обаче, че това е съзнателно налагана държавна политика. Защото плод-зеленчукът е по-евтин от българския. Преработените морски дарове, ако не по-евтини, не са по-скъпи и най-важното, примерно в консервите е натъпкана риба, а не всичко друго... Спагети, сосове, корнишончета и т.н. също са сравнително евтини. Транспортът е скъпичък (за нас), но като гледам колко съвестно се таксуват испанците (а те все пак хич не са германци...) при липсата на каквито и да са контроли, заключавам, че съвсем не им е скъпо. Вярно, има известна превантивна организация (в метрото е с електронен вход, често дублиран от служител, а качването в автобусите става през предни врати, където са и таксовите  апарати), но решиш ли да пътуваш гратис - няма проблем. Най-лесно е с трамваите, но и за другите „бради” има бръснач... Аз лично се качих само веднъж, за две спирки, че преръмя. Иначе си гилах пеша та да мога да разгледам. А то накъдето и да се обърнеш - Гауди. Може дори да се каже: - Що е Барса - все е Гауди! Гениален е бил пущината. Няма да изброявам всичко проектирано или построено от Гауди, защото само в Барселона значимите му творения са над 15 и до едно изумяват с нестандартните артистични решения на човек, смятал за връх на съвършенството яйцевидните форми (виж Фаберже).  Няма как да не се възхитиш от авангардизма при условие, че зад проектираната от чикагския архитект Ейдриън Смит, 828-метрова и най-висока в света „Бурж Халифа”, все пак прозират щрихите на каталонеца, заложени в неговия нереализиран „Хотел Атракцион”. Дори наскоро изградената, близо до „Площада на всичките каталонски слави” със съответния парк (превърнат понастоящем във всичките каталонски тоалетни...), футуристична стъклена кула е пряка заемка от този проект.

Но не бях съвсем точен – Барселона не е само Гауди! Той е най-известният.  Тук са се конкурирали (и все за добро) цяла плеяда архитектурни гении. Нямам думи! Много може да се разказва и пише за Барселона и само със суперлативи. Книга мога да напиша за обиколките си по хълма Монтжуик с удивителна крепост над морето и хитро вписаните в  нея урни на Барселонския гробищен парк, през Олимпийския комплекс, двореца на Алфонс ХІІІ-ти и този на Свети Жорди, през площад  Испания и парк „Миро” до „CаmpNou” (кат.), Търговските кули, Университетското градче и Университета, парка „Гюел”, болницата на Светия кръст и Свети Павел, Съборния храм на Светото семейство (SagradaFamilia), Парламента, Олимпийското село и Порт, HotelArts и Кулата Марfre, Водната кула, PortVell с паметника на Колумб, Митницата и Военното министерство, Кулите Хайме І и Свети Себастиян с лифта през тях до Монтжуик, Телеферика, та до Катедралата, Римската стена и Архиепископския дворец. Да не говорим за всичко останало, което видях в централната градска част и около „LaRambla” и площад „Catalunya”. Сколасах да го ударя и на шопинг. Уж бях излязъл  край морето, а се сблъсках с „ МareMаgnum” и реших да взема нещо за спомен. Дори се самонаградих с едни плитки (като за младежи) гащи – тъй де, като бягам по-бързо от тях, що да им не нося и гащите? Както и да е. Важното е, че неусетно дойде срядата, а с нея и обратният полет. В който си съжителствах с трийсетина софийски фенове от две агитки - „Барса” и „Арсенал”. Връщаха се от неделния мач  и личеше, че им е широко около врата, за разлика от останалите 90% българи. Полетът протече по тъмно, но при напълно ясно време. Забележителна бе феерията от светлини отдолу и особено в Северна Италия, която оприличих на безкрайна светеща паяжина. Светеше и цялото крайбрежие, а видимостта бе на стотици километри от Ница през Генуа, Пиза и Флоренция до Рим от запад, и от Венеция през Равена, Римини, Анкона до Пескара и почти до Фоджа от изток. Като светулки блещукаха корабчета, а особено красиви бяха островите по хърватското крайбрежие. Нейде под Белград двигателите „заглъхнаха” и планирахме покрай Ниш към Перник и прилежащото му летище с неговия Терминал 1. Разбира се, получих термичен и главно културологичен шок, попадайки в студената и нерадостна българска действителност.  Добре, че любезни познати ме посрещнаха в късния час и леко се почерпихме в някакъв „Кравай” ... Хич не ми се ставаше  сутринта, но след поредното настояване на алармата, хукнах към близката автоспирка, където на будката „нямаше” билети. Добре, че изненадващо шофьорът благоволи да ми продаде един, защото тоя рекет в София е отлично организиран. И сега, както и на отиване, не мина без проверка и скандал - почти съм сигурен, че колкото са превозните средства, толкова са и бандитите, маскирани като контрольори!

Но думата беше за Барселона и маратона.  За другото - в бъдещия ми сайт...