Еделвайс, цъфти усамотен…

Към върха

На заден план- Кутело с пряспа сняг върху снагата

На върха. В кадъра има продуктово позициониране...

Кончето. В дъното е Кутело

Тия със самоосигуровките, замалко да ме разсмеят...

Поглед от заслона към Кончето, Кутело и Вихрен

Този скален орел надушва салама, но кадърът е от цели 100м

„Утро над родината”. В случая, над Котешки чал”.

Поглед към Кутело и Вихрен от вр.Бански суходол.

Оригинална „маркировка” на пътя...

Панорама от Кутело. Отличими са Тодорка, Газей, Ушиците, Стражите, Мангъртепе и циркусът на Каменица.

Вихрен, гледан от Кутело. В дъното са Синаница и Георгийца.

Северната страна на Вихрен. Някога любимото ми аматьорско занимание в стил “фрий клайминг” бяха „Кулоара”, „Камъните” и „Скалния жлеб”- ясно отличими по посока отдясно наляво.

Поглед към „Триъгълника” и „фунията”, откъм заслон „Елтепе” под Северната стена.

123456789101112131415

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

---

Две (повече) от достойни класирания БАРСЕЛОНА, ОЛА !Маратоните в София и Истанбул – на двата полюса.

Седмица преди полумаратона на Щутгарт, получих възпалени окончания на седалищен нерв (за това още не съм писал). Състезанието влоши нещата и работата опря до невролог, илачи, физиотерапия и нови илачи. Шест седмици след травмата пробвах да бягам, но не се получи и взех да се ядосвам. Дотолкова, че и „алкотерапията” не ме отпускаше поради резистентност... Съклетясах и предвид горещините, рано рано на 14 юли потеглих с колата и една десеткилограмова раничка. В 9.00 ч. бях в Банско. Паркирах, метнах раницата и потеглих. Нейде пред хотел „Стражите” изведнъж осъзнах, че като съм куц в краката, съвсем не е необходимо да „куцам” и в главата. Направих „кръгом” и десетина минути по-късно вече с колата се изнесох на хижа Вихрен. Заредих вода и агале, агале, запъплих нагоре. Ще рече, с темпо 25% от състезателното ми, или ако щете „пенсионерско”. Малко над хижата успявам да прилъжа чешка двойка туристи, които ме последват и скоро им подвиквам от високото, колкото да не набият в погрешна посока. Което, както се оказа по-късно, те все пак правят. Първоначално смятам да пропусна върха с досадното слизане и през Казана, та право на заслон „Кончето”. На ръба обаче „дяволчето ме бъзиква” и леко патраво поемам по Джамджиеви скали. Не се чувствам комфортно, когато се налага да пренеса максимално тежестта върху десен крак и внимателно избягвам тези положения. Стоте проблемни метра свършват и скоро отново нямам нужда от ръцете, за придвижване напред и нагоре. Почивам, но не прекалено. На тази височина гръмотевичните бури следобед понякога идват изненадващо... Бързо достигам и горна осигурителна точка за излазите от „Триъгълника”. Домързява ме, но няма накъде и ща не ща изкачвам последните метри във височина. На върха заварвам десетина човека, а откъм „Кабата” и „Премката”, по пътеките прииждат още. Снимам се за илюстрация на материала и поемам надолу. Излъскан от милион крака, макар и сух, гранитът е хлъзгав на места, активиращи неприятни усещания в поясно-кръстната ми област. В подножието срещам чехите, които уж щяха да ме следват... Отново набирам височина и десетина минути по-късно съм на Кончето. Обикновено минавам през връх Кутело, но сега нямам ищах и подсичам до характерното карстово било. След 1982 г. то е буквално оковано с желязо и стомана, които освен че загрозяват ръба, отнемат и от емоцията. Глупава преосигуровка, доколкото зиме, обичайно минаващите по траверса ще се оправят и без нея, а за останалите ще е много здравословно, ако избягват подобни маршрути... Лете Кончето не е проблем и коловете и въжетата по-скоро пречат дъгата да бъде пробягана по цялата й дължина. Можело е ръбът да бъде оставен чист, с няколко почти незабележими осигурителни точки, а парапетите да се опънат на подсичаща пътека, но... Както и да е.

Разминавам се с група пожелали да достигнат от х. Бъндерица и х. Вихрен до тук и поемам по пътека, която след Кончето е тиха „като спалнята на Дончева”, за разлика от времената, когато у товарищ Таня исполнилось 25, а у меня несколько лет больше. На заслона все пак заварвам човек, може би като доказателство, че и Румен Петков не е съвсем прав за въпросната спалня... Младежът се бе задълбочил в карта, която, уви, не му вършеше много работа в надигналата се мъгла. Упътих го и юнакът замина в посока Предела, с младежки хъс и съпътстваща го доза глупост, доколкото смяташе да нощува по билото, без палатка, но със спален чувал, при обилен сутрешен конденз и вероятност за дъжд... А аз „разседлах” и започнах да се подкрепям с „каквото Бог дал” и половинка ракия (60^о, зер иначе нося и водата...).(Ей, срам ме е, но тъй като непредвидливо смесих водата с някакъв сок, по едно време се наложи да се мия с ... ракия. Докъде я докарах!). Зяпах, пих, зяпах околностите и като нямаше какво, пропях... От „Морен сокол”, през „Биляна платно белеше” и „Лиляно моме”, та до „Не щеме ний богатство” и „Велик е нашият войник”... По едно време „почти трезв” се разходих по иначе много интересния зиме Котешки чал, белким убия време. Появи се и слънце, колкото да стопли 12-те градуса наоколо. Накрая изкарах малко от „Мила Родино”, па легнах, рано-рано. „Упойката” ме държа докъм полунощ, когато излязох „повънка”, след което само придремвах в проскърцващия под напора на вятъра заслон. Утрото бе хладно (7^оС) и ветровито. Хапнах набързо, изпих водата и потеглих обратно. Този път, за разнообразие минах през двата Кутело, откъдето бях възнаграден с прекрасна панорама към Вихрен, Муратов, Синаница, Георгийца, Бъндеришки чукар, Каменица, Яловарника, Дженгал, Мангъртепетата, Газей, Стражите и Ушиците! На север бе мъгливо и едва-едва се подаваше единствено Мусала. Гледката бе толкова завладяваща, че слизайки, продължих да се разсейвам и предпоставеното се случи. Нацелих нестабилен камък и се извъргалях няколко метра. Размина се с изпотяване, протрит крачол, малка рана под него и охлузени ръце. Нямаше да е истина, ако всичко бе минало гладко... На заслон „Елтепе” огледах обстановката и дори подложих две тънки неопренчета. Смятах да сляза до хижата, да пийна бира и след като се помотая и налея вода, да се върна на заслончето под Северната стена. Уви, долу нямаше лавка. Все е било нямане, ама такова не е било – мърлява работа! Слязох с колата до Бъндерица, пих бира, преоблякох се и тръгнах да се разходя обратно до х. Вихрен. Докато се шляех наоколо неволно се заслушах в разказа на някакъв ме-е-е-стен самодеец, за някаква банскалийка дето се била качвала (с ударение на втора сричка) от хижата до върха за 24 мин!? Опитах да обясня, че в България няма жена, която да направи това и за 48 мин... Ама, не! Оня продължи с „аргументите” от сорта: „Баща и е Коце, я сум и кум, даваа я по радиото и у вестнико даже писаа”, демек, информацията е сигурна... Таман свърших с тоя и се обади друг от персонала. Той пък разказа приказката за биатлонистче-банскалийче – (момче), дето одило до врао за 34 мин. и „държало рекорда”, пък Дизело (водещ ориентировач) и т.н. Ходи обяснявай, че и тая е „на маса”, а на биатлонисти, скиори и ориентировачи не достигат 3-5%, за да надбягат колегите си лекоатлети, специализиращи и планинско бягане. И че ако се случи да ги бият, то или последните са контузени или в ранен етап на подготовка. Изобщо, ти го кръщаваш то... Такива сме си – газоотделянето е национален спорт. Час по-късно, случайно срещнах въпросния биатлонист и се разбра, че все пак „филмът не е шведски...” Тоест, минутите не са 34, а 43, че и отгоре. Кой знае защо обаче, тоя стигащ до тъпотия местен „патриотизъм” успя да ме демотивира дотолкова, че палнах колата, обадих се пътьом на приятели в Банско, а 3,5 ч. по-късно вече си пиех в къщи. Трансферът от 7^оС на 37^оС, не е най-приятното нещо, но и обратният вече не е някогашният дразнител... За съжаление.