Половин час до старта, даден лично от кмета на Истанбул Кадир Торбаш

Герои от с.Солища. Петолъчката – странен, труднообясним и съвсем не на място символ от близкото минало

„Аку ти’й милу – жъ си духодаш” – аскуфски „печат” в Родопа планина

Изглед от Момчиловци (Разбира му Любо Левчев...)

Загрявам в студа, пред НСА

Малко преди старта в София

И преди финала

От ляво надясно, Силвия Дънекова, Милка Михайлова и Румяна Пановска

Небръснат, пред паметника на архитекта на култови сгради, който е толкова турчин, колкото и Дилма Русеф и Джон Атанасов българи, че и по-малко...

Мустафата обаче е турчин, известен най-вече с българската си любовница. Сакън, просто обичам пародията, в т.ч. на „патриотизма”. Иначе е прочут с гонения и избиване на арменци и тракийски българи...

Да се знае и помни кога чалмалиите са влезли в Константинопол през главата на проспалата момента предренесансова Европа

Аквадуктът – най-високата точка по трасето на маратона

Авторът и Републиканската шампионка в маратона Милка Михайлова на брега на Мраморно море

Аз, но забележителността са мостът и къщата. В последната е живял Екзарх Стефан - човекът, комуто българските евреи палят свещи

Тарапаната все още се оформя. Изглежда облачно, но уви, само изглежда

123456789101112131415

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

---

От яз. „Батак” до връх Вихрен, слънце, вятър и мъглаБегом из Великата рилска пустиня Достойно представяне на маратона „Ванко Дяков“

Три седмици преди поредния планиран маратон реших да си организирам кратка високопланинска подготовка с надеждата да повиша функционалното си състояние.  По ред причини избрах Пампорово, който е на подходяща надморска височина. Натоварих туй-онуй и малко вино и бира, ей тъй колкото против дехидратация... Извън бягането, в курорта цареше обичайната скука, която отчасти се дължи на кризата и пресъхналите кредити от чуждестранни и „български” банки, довели до силно редуциране на също обичайните транспортно-изкопчийски дейности. Отклонявам се, но с философски поглед заключавам, че май на приклещените удобно инвеститори („бели”, „сиви” или  направо „черни”) се отпускат толкова пари, колкото да им приберат инвестициите в по-завършен вид. „Експоприация на експоприаторите”, „големите изяждат малките”, „човек за човека е вълк”, „конкуренцията води до окрупняване и монополи, а монополите убиват конкуренцията” и прочее идеологически постулати - все подходящи за случая. Странното (а може би не) е, че няма значение от кой идеологически арсенал са извадени – от оня „между 9 септември и 10 ноември” или другия, извън този исторически отрязък. Както няма особено значение кого ще ни представят като виновник за удобно изфабрикуваната криза. Да, да, вече като икономист (макар и поизкуфял) смятам, че капиталистическото общество се е развило и определено върви към социализъм – ако някога, в незрелия капитализъм кризите все пак възникваха стихийно, сега в РКО (Развитото Капиталистическо Общество), те вече са ПЛАНОВИ! А от плановия пазар до социализма и неговата развита форма (РСО) – рукой подать. А бе, ненапразно имах високи оценки по тази материя, наричана от някои (не много умни) идеологическа, вместо просто класическа... 

Както и да е, но за да поразсеем скуката, с жена ми решихме да обиколим околността. Започнахме, естествено, от Смолян, колкото да установим, че по незнаен „пазарен” принцип гроздето там е по-евтино от това в района на Димитровград и Хасково. А може би границата им идва по-близо на вносителите? Така де, от една страна монополно изкупуваме на безценица българското грозде, яхайки дребните производители, оправдавайки се с ниските цени на вината, които изнасяме (били те истински или мними, особено цените за бившатаОНД). От друга, внасяме „скъпо” грозде, което пак монополно предлагаме на масовия потребител, товарейки и него. След което се хвалим по медиите колко сме отговорни и колко държавнически гледаме на бизнеса... А връзката (ако въобще е нужна такава) на горната нерадостна действителност с бягането е, че гроздето  е ценен натурален източник на лесно усвояеми въглехидрати, ензими, витамини и антиоксиданти, почти незаменими в менюто на спортисти, изграждащи  издръжливости, нуждаещи се от системно и бързо попълване на гликогеновите запаси на организма.

 След този плавен преход продължавам „обиколката” на родопските природни и човешки красоти. Следващият обект, който посетихме, бе известното с музикалното си училище, много кабагайди, чудна природа и любимо на Тато, няколко президенти и дори обикновени българи  село Широка лъка. За моя изненада наред с ул.„Чаршийска” (!) открих и ул.„Катя Ванчева”. Оказа се, че това е същата загинала батаченка от отряд „Антон Иванов“, която оказа се, била родом от някакво близко селце. Не идело обаче майката на генерал-адютант на Живков да бъде принизявана, та я зачели тук. Е, на 90% от загиналите няма и кьорсокак наречен, но при тия в „90-те процента” за всичко и всякога е така... Разбира се, не пропуснахме да посетим и прочулото се покрай хотела на „царкиня” Любка Качакова  село Гела, както и близкото Солища. Харесаха ми, и особено второто, което е запазило повече родопски дух, в смисъл, че по-малко е урбанизирано. Като огромен недостатък и за двете отчетох липсата на традиционната селска кръчма - инкубатор за чешити и народна мъдрост.  В Гела тя е заместена от сурогати във вид на тъпи, но претенциозни ресторанти, а на Солища просто не достига народонаселение и платежоспособно потребление. 

Не така стоят нещата с любимото на Любомир Левчев и на вероятно още богати и влиятелни люде село Момчиловци. Вярно, там не се наблюдават някакви архитектурни старини и кой знае какви ценности, но селото си има всичко останало за живеене, пълноценен отдих и творчество заедно и поотделно! Колко му трябва на човек – 150 до 300 м²РЗП „вписани” в борова гора, една прекрасна гледка, тишина, а през зимата камина, крадени дърва (или поне 50% от тях) и един маломощен (150-200 кW) джип отпред, колкото за гости...  

Пак се отплеснах, но какво толкова да ви разправям за Пампорово и бягането из и около него. Бягане като бягане – всеки ден по петнайсетина километра, за предпочитане по върлото. Пък и като че ли не искам да стигна до връщането и оня остър завой преди Бачково, в който заварих катастрофа, за щастие без жертви. Лошото е, че катастрофата, макар и станала преди минути, не бе сигнализирана, едната кола бе в моята лента, а шофьорите кротко чакаха КАТ, вместо да предупреждават идващите в дъжда. Като добавим и поредния полицай с ум и манталитет на милиционер, неприятностите са гарантирани за месеци напред, но ще спра дотук. Прибрах се с колата на собствен ход, а когато следващата седмица реших да бягам в София трябваше да използвам автобуса с всичките неудобства по придвижването до и от Студентски град, където се проведе тазгодишният Софийски маратон. Условно казано, защото бягането бе около 23,5 км. Предвид близостта с Истанбулския маратон много се колебах дали да бягам поради необходимите за пълно възстановяване поне две седмици. Ама пуста криза... Реших, че ако има шанс да взема някой лев, ще бягам пълното разстояние. Ако не – няма да се напъвам и ще спра след 10 или 15 км. Е, трябваше да си пробягам всички километри. При това ги бягах с отлично темпо (4 мин/км), класирайки се трети в групата 45-60 год. Оттам насетне се натрупаха ред фактори, които в целостта си прецакаха  удовлетворението от състезанието в Истанбул. Традиционно, поради икономии, в най-важните дни преди маратон храненето ми не е пълноценно и е сведено до сандвичи, червено вино, вафли и друга сухоежбина. Освен че не успях напълно да възстановя, и времето в  София и Истанбул бе коренно различно. В София бягахме при 8-9^оС и 50% влажност, докато край Босфора бе съответно 21-23^оС и цели 82%. На всичко отгоре, макар и сам в стая, за комшии „случих” на две анадолски гювендии с придружители и пиянските им (или наркомански) изпълнения до два часа след полунощ. Първата вечер молих, втората и скандал направих, но всуе. Оказа се, че „разпускането” на групата така или иначе привършва около тоя час и хич не им е на... Взеха си дърмите и заминаха, оставяйки ме да мисля как ще заспя, че и да стана в пет.  

Покрай другото, предната вечер тъкмо бях тръгнал да скрия край трасето 2 бутилки вода със захар и малко сол и се сблъскахме с Милка Михайлова - републиканска шампионка в дългите и свръхдълги дестанции. Беше пристигнала току що, поканена да бяга междинната дестанция 15 км. От кавалерско чувство извъртях 5-6 км. за компания, но май и това бе грешка. Иначе началото на маратона с нищо не предполагаше края. Стартирах с темпо 4,08 – 4,10 мин/км и до петнадесетия километър всичко бе по план. После леко взех да излизам от график и на половината дистанция изоставах с 30-40 сек. от темпото, което предвид показаното в София трябваше да ме отведе до време 3,03 – 3,05 ч. на финала. На 25 км закъснението бе 2 мин., а на 30 км повече от 3, макар че 2,11 ч. на тая кота е съвсем прилично и приемливо време, въпреки традиционно слабите ми последни километри. В добри дни от там до финала бягам за 56-57 мин, обичайно за 58-60, а в лоши - за 62-63 минути. Този път ударих дъното с цели 66! След 35-ия километър буквално „залепнах за асфалта”, ставайки жертва на характерно изтощение известно като „удар в стената”. Довлачих се с кошмарните 5,40 мин/км, на 40-тия км щях да припадна, а последните 2,195 км изминавах над 13 минути! Класирах се (все пак) 69-и сред мъжете (от над 1300), като ме изпревариха и 10 жени от участващите около 300. Във възрастовата група на 55-годишните завърших втори сред 120 финиширали. Смешното е, че първият, някакъв немец, ме изпревари 400 м преди финала, а 2 км преди него все още водех с цяла минута и половина. Още по-смешно, но разликата между нас, че и отгоре загубих около 35-ия км в търсене на второто си шише, което някой очевидно бе изровил от розите, където го оставих. Така загубих двойно – време за търсене на калориите и самите калории. Психически отделно. Впрочем, вероятно щях да бъда и по-бавен, ако не бързах за автобуса, съгласно уговорка групата да ме изчака 20-30 минути. Зер иначе – автогара „Есенлер”, нови разходи и прибиране призори... Така че полужив пробягах още 2 км до хотела, грабнах чантите и подмокрен отвсякъде, по екип, седнах в автобуса, който веднага потегли. Вече в него успях да сменя поне фланелката и горе-долу да се изтрия с хавлията. Не вярвам да съм бил най-желания съсед в пълния автобус, но любезно ме изтраяха до почивката преди границата и дори ми ръкопляскаха. На самата почивка съответно се хигиенизирах и окончателно освестих с шкембе-чорба и артисало ми вино. На българската граница вече бях в обичайната си форма, както се убеди друга димитровградска група, извозвана от фирма „Снежанка”.

Стоп! Този път обърнах повествованието, акцентирайки на някакво си бягане и перипетиите около него. А беше редно да започна от Хасково, където повече от час кибичихме, докато реши да дойде автобусът, за който се бяхме главили. Затова се връщам и почвам оттам. Бързо стигнахме до границата, но загубихме време да ни прекарат като овце покрай царя-митничар. Което ми изглежда доста тъпо и още повече в случая на напускане на ЕС. Ама такива сме си българите – ако другите целунат ръка, ние крак и т.н... Разбира се, мярката е за своите. Ония, които извозват от морето на екскурзии до Истанбул, никой не строява – макар и „последна грижа”, в страните си те са германци, англичани, ирландци... Виж, турците не му придирят чак толкова – може би щото трудно различават своите кюрди от външните, но минаваме бързо. Също толкова бързо ни прибират и левчето за тоалетна – както е известно, в България кенефния бизнес е силно развит и доходоносен поради общата мизерия. Колкото народът е по-зле, толкова повече се налива с всички последствия от това. Факт. Малко по-късно сме в дъждовния Едирне (Одрин). Доста неугледно градче между впрочем, макар и бивша османска столица. Изключая поредната джамия, Одрин малко се различава от Търговище да речем, или Омуртаг. Е, централни части леко напомнят Стария Пловдив или улички в Търново, но без хубавото, т.е. само като теснотия, наклон, разкопаност и течащи дъждовни и отходни води... Колкото до самата джамия, тя наистина е значим културно-исторически паметник, но турският принос за съществуването му е малко по-голям от българския за съществуването на „Александър Невски” или храм-паметника в с.Шипка, примерно. Доколкото в първия пример налице е поне суверенно волеизявление,  в другите два има само... работна ръка. С други думи, османското ноу-хау за развитие на културата на територията на днешна Турция и архитектурния облик на значимите паметници (главно с култов характер), се съизмерва с това на българските орди, нахлули в Европа и то в най-богатите й области. При османците въпросното ноу-хау се нарича ятаган... Иначе, още от пръв поглед са видни знанията и уменията на цивилизациите, развили се на териториите на някогашните Персия и Месопотамия и достигнали нечуван разцвет (в т.ч. в науката) към 8-10 век.  

Няма как да е иначе след като дори по-ранната „Св.София” е ярък пример, събрал в себе си въпросните знания и умения. Което в никакъв случай не намаля значението на НИКОЙ паметник (бил той в Турция, България или другаде) от СВЕТОВНОТО културно-историческо наследство, но все пак по-леко е пъченето на национална (или по-скоро държавна) основа. Зер, колкото по-големи комплексите, толкова по-големи и измислиците на тема “first  andthebest” и в частност “theoldest”. Безспорен факт е например, че ний сме открехнали света на авиационно бомбардиране и то баш при Одрин, през 1912 г., макар че подобно нещо се е случило на друго място през 1911 г. Разликата (в наша полза) е едно газено тенеке. Отделен въпрос е, че авиация е употребена за военни цели още през 1908 г. На тоя фон доста недалновидно водят групите за единия оборот (и комисионна) в мижава българска  църквичка тук, неволно провокирайки сравнение между двете култови сгради и техните небесни закрилници... Впрочем, групите проявяват интерес главно към чаршията и плодосапунчетата и след като задоволят тоя си интерес, 3 часа по-късно са в Истанбул, както и ние. Веднага установявам, че вече съм пребивавал в този хотел, макар и преди 2-3 години. Също така бързо установявам, че освен че не е на равнището на миналогодишния, не е и на собственото си обичайно равнище. Икономисано е от всичко до тоалетна хартия. Дори и откъм почистване. Наложи се да изровя някакви кърпи и след като ги намокрих, детайлно хигиенизирах традиционната за Истанбул теснотия. Телевизорът разполагаше със също традиционните десетина канала неразбираем турски буламач плюс “первий канал” и съответния му румънски аналог – очевидно нас никой не ни брои... А, имаше и “Ал Джазира-спорт”, която на мен ми доставя удоволствие, съизмерващо се само с полученото от “Чалга-ТВ” - особено, гледайки забрадените кадъни, играещи хокей на трева... Виж, закуската се понасяше, макар и далеч от претенциите на “трите” звезди. Времето също, въпреки обичайните пригърмявания и превалявания. По липса на друго (старините съм ги изръшкал) и да не съм „капо”, го ударих на „кожен туризъм” въпреки че не виждам особен икономически смисъл в това. Особено в моя случай – органически мразя да се пазаря! Почти толкова, колкото да ме пресрещат на улицата и да ме дърпат да вляза тук или там. И малко по-малко от това да не виждам никъде поне отправната точка, ако все пак реша да играя ориенталец. А питайки чувам неща, които показват единствено безочието на „търговеца”. Извън обичайните 2 пъти, „расовите” негодници могат да поискат цена до 10 пъти (!) по-висока от тази, която биха се съгласили да получат, пък ти ходи гадай, а ако не искаш, обикаляй като гламав, пазари се като малоумен, записвай си (за да не забравиш кое, къде и колко) и след като си загубиш деня, се върни там, където ще си най-малко прецакан. Ама, де нерви? Кажи-речи в първия срещнат дюкян харесах нещо семпло без обичайните ориенталски орнаменти и „украси” и ща не ща попитах за цената на недобър английски, дублиран от свободен и почти перфектен руски. Чух я и първосигнало реагирах с нецензурирана версия, изразяваща несъгласие на матерен език. Което силно впечатли продавача (български турчин) и човекът ме осветли, че е готов на голяма отстъпка като за комшия и почти брат... Въх! Казах някаква цена, която ми се стори близка до разумната и взе че прие, оставяйки ме с чувството, че съм се самопрекарал поне с 20 долара.  Не страдах дълго. Проявявайки воля, подтиснах гадното чувство и се насочих наблизо, където без грам пазарене (!) купих две чанти по цени точно 6 пъти по-ниски от исканите ми някъде. Толкова бях изумен от почтеността (дори ми продаде единични бройки по топтан-цени) на тоя човек, че спонтанно му оставих бакшиш, а оня тръгна да ме прегръща, стискайки ми ръцете чак до вратата. Търговецът май беше и производител, при това кореняк и общо взето рядко изключение. Защото в мегаполиса е събран де що има боклук със съответното самосъзнание плюс руския, арменски, сръбски, македонски, молдовски, румънски, украински и т.н., както и български, разбира се. Навсякъде „тече” любезност и най-употребяваните думи са „шеф”, „комшу” и най-вече „брат”. За принципите на търговия може би най-точен е сръбският фолклор, описващ що се гали „со левой руке” и що се вади со другата...  Лошото е, че поради някои особености на района и народонаселението му тия се не свенят да използуват изваденото и в буквалния смисъл, на принципа „АС/ДС”, сал да им падне сгода... Нейсе. От някакъв уличен търговец спазарих и два кожени колана колкото за подарък. Пък и 2-3 лв. бройката - какво му плащаш? Общо взето с това се изчерпва истанбулският ми воаяж.  

Накрая искам да кажа няколко похвални думи за една българка. Думата е за Малина Вацкичева, добра състезателка, вече ветеранка, участваща тук в групата на 45-годишните. Казах „добра” доколкото на тия години Малина все още е 6-та или 7-ма в ранглистата на България. В София завърших 8 минути преди нея, в Истанбул около 25 км разликата бе такава, но вместо да достигне обичайни 12-14 минути, се сведе само до 4, макар и в моя полза. Ако имаше още 2-3 км сигурно и толкова нямаше да е. Браво на Малина! Успя да изстиска най-доброто от себе си, спечели в своята група и дори се класира 11-та в генералното при жените, веднага след претендентките за големите пари. Не че тя успя да докопа нещо от тях...

Като почнах с добрите думи, струва си да уважа и домакините, които малко нетипично за Турция наистина, но на официалната карта за маратона този път бяха изписали „Българската църква” („Св.Стефан”) покрай която минава трасето.  

Колкото до мен, както казах в началото, завършвам сезона с неудовлетвореност, но и още по-амбициран. Яд ме е, че за едни 150-200 лв. прецаках резултата си в Истанбул, защото седмица по-рано, в София, бягах повече от отлично! Сега ми остава само да се готвя. Пет дни седмично или общо 300-320 бегови километра месечно. В студ, сняг и дъжд. Няма „не искам”, „няма недей”! На първо време в продължение на 4-5 месеца – до големия (20 хиляди маратонци) маратон на Барселона. За разнообразие - републикански първенства по крос-кънтри и полумаратон. После маратон в Каварна. След това – ще видим. Дано 2011 г. се случи не толкова „сушава” и кризисна, че да компенсираме и недоборите от 2010г...

PS: Когато писах материала още не й личеше, но тя, 2011-та, си тръгна наистина добре за „Неохим”. Аха, аха, като 2008 година и дано продължи в тоя дух, с разширен пазар на юг от ... (фирм.инф.-б.а). Може да се окаже добра и за бягането. Кой знае, казват, че около рождения ден на в-к „Тракия” ставали чудеса...