„Света София”

Хижа „Рай” – етап от подготовката / Димитровград-Калофер-„Паниците”- хижата и обратно = 6 часа/

Преди полудистанцията в Карлсруе

След финала – с грамотата и наградата за М55

В Хайделберг с дъщеря ми

Антония позира рисково на 20 м височина

Dark side of the moon... Абе кадърът си струва, според мен

Баба и внуче на корабче – пред Долмабахче

Пак те, но край Султанахмет джамия

Майка и дъщеря – преди да наметнат шамиите на входа

Яко съм пораснал, мамо, виж ме – чак над твойто рамо

Час и половина до старта

И около час след моя финал

Не знам дали личи, но това е компактна руска група – ние обаче се спасяваме по единично...

1234567891011121314

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

---

Маршрут: Град Димитровград – град Елена – село Мийковци – хижа ЧумернаДо връх Мусала и назад – пълен физически и нулев финансов разряд!Stuttgart lauf-2. Историята се повтори - „само” втори!

Трудна и КРИЗИСНА се оказа тази година – поне що се отнася до спортната ми деятелност. Колкото и трудна да бе обаче, все успях да скърпя едно първо и едно второ място в двата завършени маратона. Демек, с напредването на годината нещата частично се пооправиха, а колкото до КРИЗАТА, храня известни надежди, че до към Коледа или Нова Година и тя ще отмине...

Но да карам поред.

Всичко вървеше почти перфектно до края на март, когато при едно контролно състезание получих лека травма, която недоизлекувах. И която две седмици по-късно се изроди в скъсани мускулни влакна. Особено ме заболя, защото се случи на 14-ти километър от петия по бързина и в десетката по престиж маратон в света – отличения с „gold label“ Ротердамски маратон. Стана ми криво, защото още в този момент водех с над 2:30 минути на първия класиран в „М55“ и сигурното първо място щеше да е добра отплата за труда ми. Казвам „сигурното“, доколкото победителят регистрира време, секунди над трите часа, а средният резултат от последните ми шест маратона бе         2:57 ч. при върхов 2:54:30 ч. Нейсе.

След възстановителния период отново успях да се контузя. Точно на откриването на риболовния сезон си позволих 22 км. (до фирмения язовир, софрата и обратно...), продуха ме и дископатията ме стегна. Последва пиене на илачи, от които си навлякох стомашно възпаление от типа на острия гастрит. И това отмина и отново наченах с тренировките.

Всичко пак тръгна добре – уж. Нейде към края на август се колебаех къде да направя контролно състезание – от Хасково до Баните или на полумаратон „Съединение“ където ме чакаше разходка в група „М55“ и велосипед за награда. Клонях към втория вариант, но семейство Пановски дойдоха на гости и ме навиха за първия. Пробягах трасето нормално за временната си подготовка, но – отново се контузих. Този път в задната част на десен бедрен мускул. Отказах „Съединение“ (и велосипеда към него)  и се опитах да се възстановя за отдавна планирания на 22септември маратон в Карлсруе. Донейде успях и зар-зор, регистрирах първо място в „М55“ (от 112 участници)  и 43-то в генералното от 1000 завършили мъже.  Разбира се, не бях доволен от времето си – 3:08:40 ч., но аз рядко съм доволен от себе си, а и си имаше причини. Първата от които е, че заради нетипична германска мърлявщина се наложи последните 26 км. да пробягам без конкуренция, тоест “в одиночестве”... Втората бе травмата,която се обади около полудистанцията,където преминах за 1:27:30 ч. А третата (прекомерна умора) прозрях и анализирах след регулярния фирмен медицински преглед. Оказа се,че макар и твърде умен (Боже, каква скромност...), съм си малко прост. Въобразил си бях, че “В-комплекс” съдържа и “В-12”, па макар и в мини количества... Не било! Поради което този витамин ми се поизчерпил (като резултат и от редовно пиене...), а стомашните сокове унищожавали това, което съм се опитвал да приема орално.

В резултат, видях един брой на еритроцити под долна граница и едни увеличени като размер еритроцити (наличните). Е, анализирах, диагностицирах, питах, хакнах си 3-4 ампули “В-12” мускулно и заедно с и без това приеманата фолиева киселина, след около месец нещата се пооправиха. Щото преди тия манипулации хемоглобинът ми бе точно 140 г/л – около 10% под обичайните за мен състезателни равнища, постигани и без това с доста усилия... Междувременно се наложи да пропусна и Софийския маратон. По утвърдила се за годината традиция, в уикенда преди бягането едно дяволче ме подкокороса да погледна под колата след тренировка и – така си останах. Острата част премина след 3-4 дни, но не рискувах, а се съсредоточих към следващата цел.

И наближи Истанбул Маратон. Неделята преди него извъртях 10 км. контролно, със състезателно темпо и въпреки перманентните болки в десен ахилес и пета (“плаваща болка”), като “въздух” се чувствах отлично! Същият ден обаче, обстоятелствата наложиха точене на вино и варене на ракия... Вярно, “в партия”, но така стана, че основното физическо натоварване поех аз... Източихме – берекет версин! Ама кръстът ми отмаля и дори аз имах мускулна треска в краката...

И тъкмо се пооправих, като реших да напомпам гумите на колелото – хоп, нещо ме “дръпна” около кръста... Не беше кой знае какво, но беше сряда, а маратонът бе в неделя... Плюх и в четвъртък посред нощ потеглихме. Този път с внука и съпругата, с опция да се съберем с дъщерята в Истанбул, която очаквахме с полет от Щутгарт.

Пристигнахме по план и също по план, в петъка потеглих към известното ми от няколко години място за получаване на стартови номера.  Точно пред Кметството се заговорих с някакви рускоговорящи – двама бели и един по-тъмен... На метри от там, самодейците се направиха на рекетьори с обичайния арсенал: от “ты слышиш меня”, през “мы держим всю эту територию”, “мы много”, “у тебя сколько есть денег” и т.н. и т.н. Не че им се отвори парашута, но все пак промених маршрута си, доколкото тия вървяха по моя, а не видях наблизо джандарин (в Истанбул има поне 2 дивизии, но не и когато ти трябват...).

Да, ама се ядосах и уж се насочих по „успореден“ на предишния маршрут, а попаднах в криви сокаци без видимост към ориентир. И тъй като съм бир-парче ориентировач и най-паче инат, хич нямах намерение да питам тоя-оня, а в случаите,когато попадах на ясен ориентир и метро, просто ги игнорирах, въпреки че в джобовете си имах бол турски лири и жетони за метрото. В крайна сметка, стигнах където исках, колкото да установя, че там... няма нищо. И никой, ни охранители, ни полицаи, знаеше  нещо за новия адрес на Експоцентъра, където се получават стартовите пакети за маратона... Типично азиатска история, която ми спретват за втори път. Ще е последен, обаче.

После посрещах дъщерята и цяло чудо бе, че се намерихме. Междувременно снимах най-известния паметник на “Таксим” и лицата (необозначени) от лявата страна на Кемал, познат като Ататюрк. Идентифицирах ги, като Михаил Фрунзе и Климент Ворошилов (що ли?), а петолъчката, вероятно паднала от едното знаме над главата на бай Кемал, прибрах...

В хотела стигнах “утрепан” доколкото, заедно с опознавателната разходка, която организирах за жена ми и внука, него ден ми се събраха над 25 км! А предстоеше маратон...

Съботата употребих за придвижване до новото място за получаване на стартовите номера (на другия край на града – за да се “изръсят” гостите...) И тъкмо си мислех, че лошото се е оттекло, баш в ЕКСПОЦЕНТЪРА, едно говедо,бутащо количка пред себе си,ме нацели – точно на 12 см. над петата, в левия ахилес! Тоест, колкото да ме довърши съвсем. Щото само там не ме болеше. Псувните не помогнаха – мястото се охлузи, прокърви и поду. Добре че бяха студените кенчета от минибара, та поне посвалих отока. Изпих два “диклак”-а, които дублирах заранта и се отправих към сборния за извозване пункт. След два дни облачност ”късметът” ми пак проработи и се заформи ясен слънчев ден – нещо, което хич не ми пасва на бягането или поне доколкото най-добри времена имам при температури около и под 10^о.

Прередих близо хиляда човека и се качих първи, в първия потеглящ автобус. Което обаче не се оказа предимство. Овцата, изпълняваща ролята на шофьор, като нямаше коч пред себе си, който да следва, взе че ни изсипа на 1,5 км. от мястото, където би трябвало да ни остави... Време имаше бол, та преживях и това. Отивах към старта с толкова много травми, че като не знаех от коя да се опасявам повече, в известна степен се разтоварих психически...

Загрях сравнително нормално и за мое най-голямо учудване стартирахме почти в обявения час. Но не и преди надъханото множество от състезатели и изпращачи да си изпее националния химн. Изглежда, че с получаването на най-високия “GOLD LABEL” за проявата или поради едни по-други причини и това се превръща в традиция, която преди не бе факт... Така както не бе факт мюезинът от “Света София” ( а не бе факт от Ататюрк до Ердоган...), която сега ремонтират в стил “before Atatürk”...

Другото, което ми направи впечатление, бе че на предишни прояви въздушният контрол се свеждаше до един хеликоптер, докато сега в небоскреба шетаха цели три... Но да се върна към спортния отчет.

До двадесет и петият километър, въпреки болките, които периодично се заглушаваха една друга, бягането ми течеше по предварително набелязания план за това трасе. Преминах отметката за 1:43:05 ч., а полудистанцията преди това за 1:26:30 ч.              На 30-тия километър изоставах с 10-15 сек. от графика за бягане под 3 часа, преминавайки за 2:04:55 ч. Причината бе, че на 28,5 км. има обръщане, а лекият ветрец от заранта се бе усилил и последните 14 км. е ачик насрещен откъм Черно море, плюс 2,5 км. финално изкачване, от морско равнище до Султанахмет джамисъ...

Тук ще кажа няколко думи за колегите, които ще прочетат тези редове, разбират от бягане и познават донейде трасето в Истанбул. Щото колкото и парадоксално да звучи, аз го познавам най-добре – бягал съм го най-много от българите. Специфично и трудничко е трасето – поне 2-2,5 мин. по-бавно за първите класирани и 3-3,5 мин. за финиширащите около 3-те часа! За сравнение, вижте времената от последните издания на Величко Манолов и Иван Загоров, които в „български условия“ имат регистрирани съответно 2:52 ч. и 2:55 ч., а в Цариград постигат 10-20 мин. по-слаби резултати. Не гледайте обаче доста приличните времена на финансовите „корифеи“ братя Христанови – тия да ходят да се снимат с тях! На такива „постижения“ съм се нагледал – главно в южните части на Европа...

А аз пряко сили докретах до финала за 3:03:30 ч. - с неистови болки в прясно наранения ахилес, които след 30-тия километър окончателно надделяха над тези в кръста и десния крак... Докретах втори в „М55“ (от 230) и 72-ри в генералното от 2260 мъже, които завършиха в контрола и над 2500 стартирали. Голяма благодарност дължа на 71-вия, Олег Шeбалин, когото съм изпреварил нейде си, но който ме застигна около 40-ти километър и не спря да ме окуражава до края, когато, ако бях тоя, който не съм, можех и да го изненадам „изотзад“ със спринт пред финала.../ Тоя Шебалин има голяма вероятност да се окаже роднина с един друг Шебалин, пряко свързан с отровения Литвиненко, но това е друга история.../. В групата ме изпревари италианец, а зад мен останаха украинец, турчин, французин, португалец и т.н., като при това съм доайенът в челото. Бях повече от доволен! Да, в началото на годината планирах за този маратон резултат около 2:57-2:58 ч., но предвид обстоятелствата съм горд – знам, че дадох всичко от себе си!

Завършвам спор(т)ната 2013 г. със следния отчет:

Резултатът ми на полумаратон като „age graded” е ВТОРИ В БЪЛГАРИЯ.

Приемам дори, че Йоло Николов, когото много уважавам за това което прави, би постигнал доста повече от регистрираните през септември 1:08:00 ч., докато моят „age graded”  резултат бе тренировъчен от пролетта.

Завършвам „куцата“ 2013 г. С ЧЕТВЪРТИ „age graded”- резултат в Родината за маратон и го считам за НЕУСПЕХ (макар обективно обусловен), доколкото вече ви писах, че ВСЯКА ГОДИНА цел ми е ПЪРВИ „age graded” -резултат... (предвид явлението „Йоло“, коригирам целта за 2014 г. На „ВТОРИ“.)

Няколко думи за разбирачите. Голямо БРАВО на Йоло Николов за резултата му под 2:20 ч. в Подгорица!

Браво на Шабан Мустафа и Георги Георгиев за времената им в София, но да не забравят, че дистанцията там бе около 600 м. по-къса...

Аз лично бях решил да не помирисвам Холандия повече, но предвид мерака на Йоло да бяга в Ротердам, може би ще променя мнението си. И ще се радвам, ако той постигне целта си – бягане около 2:16 часа. Което ще е покрит норматив за Олимпиада и класиране около първите 15 в Ротердам. Известно е, че маратони от подобен ранг са равносилни на световно първенство за елита и поне на европейско във възрастовите групи.

Трудно ще му е, но ако съм здрав „хвърлям ръкавицата“! Пожелавам на Йоло поне да ме бие по „age graded  time” ! Майтапя се – та Йоло е надежда на нацията (и федерацията) и възможностите му са много по-големи...

Че кой съм аз – някакъв си престарял и почти неадекватен служител на NEOCHIM SA. Неадекватен физически бе, умствено съм си наред – повече отколкото се приема за прилично дори...

Послепис: Бях му вече „отпуснал края“, а се оказа че спортният сезон все още не е завършил. Точно за 31.12.2013 г. ми се отвори непривично за мен (11,1 км.) бягане в едно германско село – с над 3000 участници! Правилно сте прочели - „село“ и „три хиляди“. В български условия би изглеждало, като „столица“ и „триста“ - без аналогии със защитниците на Спарта и Атина, в теснотията на Термопили...

Както и да е. Ще опитам да вляза в тройката на възрастовата група и между първите 150 в генерално класиране. Хич няма да е лесно в германска конкуренция, но то ако е лесно – няма да е интересно...