Стената с над 15000 автографа

С младата смяна

Пред гордостта на Рим

Пред прекрасен „Остин Хийли”

На 12 км. от финала „ в тая посока” според внука ми

Веднага след финала

Пред Капитолия

Площад „Испания, „Испанските стълби”

На пл. Св.Петър (спомен за Сергей А.)

Ще порасна и ще видиш...

Пред замъка „Св.Анджело”

На артистичната Пиаца Навона

Вила Боргезе – има много, но не и Ботев примерно...

На крайбрежието – „Лидо”

С превъзходно италианско вино – 2 евро за литър

123456789101112131415

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

---

Три седмици три маратона или моето участие в Истанбул, София и Атина „Виенски валс” около Виенското колелоНа маратон в Ориента

РИМ
ИТАЛИЯ

       Отново сме на път. „Сме”, защото ме придружава внукът ми, който ще прекара няколко дни с майка си, демократично запратена на учение-гурбет по Немско. Поводът обаче е ”Маратона дела чита ди Рома”, чието 16-то издание е в памет на легендарния етиопец Абебе Бикила – Олимпийски шампион в маратона от Рим-1960, дублирал титлата в Токио-64. Легендарен и с това, че титлата в Рим печели, бягайки бос!
След удивително безпроблемен и безоблачен полет с “WIZZ AIR” още в 7:30 ч. кацаме на летище „Леонардо да Винчи”, по-известно като Фиумичино. Съвсем като членове на ЕС, търпеливо и в стаден порядък изчакваме паспортния контрол заедно със симпатични сомалийци, нигерийци, албанци и туркменистанци. После сравнително бързо откриваме лентата за багажа си, както и тази за полета на дъщеря ми, която пристига по-късно през Цюрих. За разлика от нас, пътниците от този полет минаха през едни широко разтворени врати и никой не им обърна внимание.
„Подкован” предварително, бързо изреждам на преводача (дъщеря ми) всевъзможни икономични и донейде тарикатски начини за придвижване.  Все пак се изръсваме общо 32 евро за две седмични карти за метро, автобус и някои влакове и допълнително още 11 евро (от нас да мине...) за FM-1 до гарите Пирамида, Остиенце или Тибуртина, имащи връзка с  двете линии на метрото. Линиите представляват „Х”, чиято пресечна точка е огромната гара Термини, на сто метра от която сме резервирали евтино хотелче и ние. Макар  редовни и на често, влаковете са доволно претъпкани, а в пикови часове съперничат на токийските, нищо че няма щатни „тъпкачи”.
Повечето мотриси са отвратително нашарени отвън, но по българските представи могат да минат за чисти отвътре. И дума не може да става за сравнение с градове в Германия или дори с една  Атина - просто са различни класи. Така че възможностите за бързо пътуване из Рим са ограничени,  доколкото автобусите отнемат четирикратно повече време за едно и също разстояние.  В Рим всичко е подчинено на стремежа да се изстиска максимума от всички видове туристи, без задължително на някой да му пука за  тях. Първо имаше „проблем” с резервацията и бая зор беше да се разберем поради факта, че администраторът освен матерния си ромски, говореше единствено италиански. Нейсе. За местоположението и цената (22 евро на човек в стая с три легла и самостоятелна баня и тоалетна) получихме поносими условия.
Имаше дори телевизор с гледаеми 5-6 програми (всички италиански) от двеста и н’ам колко си, достъпни за зяпане. Дори всекидневно разтребваха. Лошото е, че заради безогледните преустройства за да се получи нещо като хотел, шумоизолацията е никаква, а интериорът общо взето неугледен. Като прибавим типично италианската кресливост, трябва да се разчита на сън след 1 ч. до около 6-7 заранта. А и закуска йок. Парно пък има само 2 часа и то около 40оС на едно мини радиаторче. В това отношение Рим може само да носи ибрика на Истанбул, да не говорим за Атина или Виена, за които вече съм писал.
Не така стои въпросът с историческото наследство, по количество и качество на което Рим е напълно конкурентноспособен. И няма как да е иначе, след като стотици години е център на огромна империя, включваща почти половината известен свят, а куп кървави диктатори са се надскачали в увековечаването си. В този стремеж достойна конкуренция им правят над 250 Папи и цяла плеяда други разбойници със „синя кръв”. И както често се случва, всяко нещо в повече започва да не те впечатлява особено. Тухлите и камъните изглеждат по един и същи начин, скулптурите пък като че ли са дело на една ръка (макар и да не са), а постройките с редки изключения ужасно си приличат. Подобна ретро-вакханалия нито е възможно да се възприеме и осмисли, нито пък е необходимо. Аз лично останах с впечатлението, че колкото по един индивид в обичайното си битие е в клетката „от-до”, толкова по-глупаво и парвенюшки  се щура из Рим, белким се изтипоса пред всяка знаменитост.    
В резултат, целогодишно е претрупано с всякакви, като  ползата е главно за местните. Не че и аз направих голямо изключение, но поне го съзнавам, а и все с нещо трябва да илюстрирам този материал. Иначе, доста смешно ми изглеждат хиляди туристи, впримчени с предварително платени такси за дадени музеи и чакащи с часове пред тях. На този фон, какво ли толкова ще видя в базиликата „Св.Петър” да речем, че да си струва около 4-те часа чакане и трийсетината лева отгоре? С какво ли ще ме обогати въртенето (като шугава овца) из руините на древна Остия, чиито 5-6 кв.км. прилежно са оградили чакайки моите 13 лв.? Какво ли повече ще науча за Колизеума, ако погледна (срещу солена такса) отвътре, примерно 52-та входа за простосмъртни според ранга им и специалния за поредния коронован тиквеник? Иначе те, коронованите, добре са си живели, естествено на чужд гръб. По-далечко от поданиците си, за предпочитане зад високи стени. Пример в това отношение са Ватиканът, Вила Боргезе и още няколко замъка от тоя тип. Чудя се обаче, по какво статуите на Цезар, Марк Антоний, Октавиан или Тиберий се различават от тези на Хитлер, Сталин, Димитров или Буш-овците да речем? С какво портата на Константин е по-различна от Мавзолея на Мао даречем, а Капитолия - от Букурещкия замък на Чаушеску? Какво отличава колоните на Пий някой си или Климент друг си, от Мамаев курган и Альоша? А Колизея и акведуктите, от Москва-канал и Транссибирската железница? И сам си отговарям: нищо съществено! Нищо, което си струва дивенето пред едните и незачитането и дори обругаването на другите.
Тук му е мястото за още някои разсъждения. Всичко или почти всичко от това пред което се снимаме днес е изградено с ресурси, с кръвта и върху костите на роби (по-късно „подвластни”) в т.ч. и тези на наши прадеди. Едно им признавам на древните римляни - демократи та дрънкат! В смисъл, умеели са да открият способности в индивиди, без да робуват на предразсъдъци като раса, вероизповедание, народност и пр., да им вземат страха, да им тикнат по една по-голяма копанка, да им размахат моркова „свободен гражданин” и под надзора на тоягата да ги оставят да се изявяват за  римския кеф. Е, демократизмът им не се е разпрострял върху жените да речем, ама бива ли абсолютна демокрация? В по-късни времена, общо взето същото се повтаря в още по-демократичен колонизаторско-цивилизационен вариант, съчетан с морско пиратство и разбойничество, маскирани като търговия, в т.ч. с подвластни нецивилизовани индивиди, но в никакъв случай роби... В този смисъл, ония предшественици на днешните италианци малко се различават от монголи, татари, прабългари, разни турци, а в по-късни времена португалци, испанци, англичани, французи, белгийци, холандци, съветски и американски цивилизатори. Малко, доколкото първите три изброени и отчасти четвъртите, наблягат на клането, яденето, пиенето и осеменяването, докато следващите обръщат внимание и на културните ценности, та един Дрезден минава за изключение.
То и петимният за култура и архитектура Рим най-вандалски срива не по-малко значимата култура и архитектура на Картаген, ама при демокрациите е така - кой когото и когато успее.. Отделен въпрос е, че при цялото си чувство за историчност римляните съвсем демократично премълчават значими исторически факти. Тичайки из  Вила Боргезе видях стотици статуи и бюстове. Зачетени бяха велики пълководци и не по-малко велики убийци - от Сципион Африкански до Наполеон Бонапарт. Но не видях нищо за Анибал Барка - пълководец и държавник, оставил ярка следа както във военното изкуство, така и в историята на Римската империя. Не видях нищо и за Спартак и робите, дръзнали да поискат възстановяване на човешкия си статут. Рим и Ватиканът срамежливо мълчат за съвсем небогоугодното (или не?) използуване на няколко хиляди разпятия, па макар и 71 години преди Христа. Може би са прави - колко ли щеше да остане от Рим, ако още с формиране на робската армия, съвсем по нашенски не възниква спор и съперничество кой и накъде да я води? В резултат, робите са разделени, бити на части и зверски изклани или разпнати. Както и да е, да се върнем на сегашната действителност. А тя е, че всичката тая история е буквално опикана и осрана, а немалко централни части на Рим денонощно миришат на гарова тоалетна в нова страна членка на ЕС. По-спокойно е само из Вила Боргезе, където вероятността да настъпиш кучешки изпражнения все пак бие тази за човешки такива. Просяците и бездомниците са навсякъде и отвсякъде. Сомалийските, нигерийски, унгарски, румънски, български и пр. „братовчеди” на италианците дебнат зад всеки ъгъл, упражнявайки бизнес с широк профил - от безобидна  просия чрез смешни лъжи, през натрапчиво скрибуцане на разни кеманета в обществения транспорт и заведения, през всевъзможни маскаради и маймунджилъци по улиците, до търговски измами,  джебчийство и трафик на опиати и хора.
Вглеждайки се в лицата по улиците обаче установих общи неща между българската и италианска нация - и двете са ГМО! Интересно дали е като в България, където разни професори според политическия вятър търсят корена на нацията ту в славянското море (подчертавайки близост с Големия брат), ту в прабългарската капка, в стремеж за родство с едни други хора. Че експедиции, че раздувки... Историците обаче пропускат да споменат, че горе-долу по същите места и със същата цел „родата” отдавна проводи нарочна експедиция. Само дето човекът, който я проводи се казваше Адолф... Вместо некомплексирано да си признаем, че сме нация от мелези (това ще ни сроди с американците)  и значителна част от генния ни набор е с произход отвъд Босфора. Предполагам, италианците не се напъват по тая тема, тъй като при тях е още по-сложно. Щото трябва да препускат от Каледония до Египет, от Скотия до Мароко, от Дакия до Иберия и от Галия до Персия. Няма как да е иначе, след като най-читавата част от мъжкото население на Рим е трайно ангажирано в над 20 легиона, та в употреба влизат певци, артисти, зидари, скулптори, поети, гладиатори и прочее „волнонаемни” от съответните „подвластни” територии. Допускам, че въпросните „отношения” са били почти официализирани, предвид бъдещите армейски нужди и поради някои особености на римските нрави. Подобна официализация на извънбрачните връзки с цел възпроизводство се наблюдава и при други общества с поздрав, сходен на римския. С известни ограничения макар. Едва ли е случайно, че фашизмът възниква първо в Италия.
Но да се върнем на маратона.     Не може да се каже, че нямаше организация. Имаше, дори още от близките до „Палацио дей конгреси” (Експо и пресцентър на проявата) спирки на метрото, млади момичета упътваха пристигащите. Капацитетът обаче очевидно бе недостатъчен, тъй като в събота вече се чакаше часове за получаване на стартовия пакет. Въпреки многото гишета, ясната номерация и значителния персонал. Иначе в Експоцентъра презентациите (боже,”поевропейчвам” се) бяха на ниво. Имаше и поне 30 щанда от градове организатори на бегови прояви. Имаше от Виена, Прага, Осло и Хелзинки. Имаше от Шарм ел Шейх, Адис Абеба и Могадишо. Имаше от Лусака, Соло Кхумбу и Намче Базар. От Оймякон (най-студеното село на планетата) имаше дори, сал от Каварна нямаше, камо ли от някаква си София... Домакините очевидно се бяха старали. Паметната тениска бе маркова със специален дизайн. Вместо традиционната за други маратони шампована торба за багаж, тук получихме пълноценна 30-литрова маркова раничка, решена в черно със същите оригинални щампи. И все пак... Голям беше и сеирът преди старта. В района му, непосредствено до величествения Колизей, бяха стоварени вероятно около 50 химически тоалетни. Има защо - всеки пие и се старае да не се обезводни, а анаболите обикновено водят до разреждане на наличното по стомашно-чревния тракт... Само че, предвид опашките, реална е опасността в чакане да пропуснеш не само старта, но и маратона. Поради което районът се превърна в огромна тоалетна за всякакви нужди. Още по-смешно стана непосредствено преди старта, който южняшки закъсня с 10 минути. Незабравима остава гледката на несекващата в продължение на десетки минути няколкостотинметрова редица пикаещи върху автентична римска стена на 5 м. от десетохилядното множество без НИКАКВО прикритие. Буквално й подмихме основите! Кодошът стана пълен, когато жени от категория „елит” (аз можех тях да наблюдавам, а представям си какво е било отзад) се включиха в общото облекчаване без капка срам и свян. Разбирам ги, особено ако търчат за няколко десетки хиляди евро от наградния фонд.
Най-накрая стартът бе даден и колоната поведе парализираният бивш пилот от Формула-1 и шампион от сериите „НАСКАР” Алекс Занарди, който на хенд-байк измина разстоянието за 1:15:00  - рекорд в този вид. За съжаление не мога 100% да определя къде точно се класирах. Единствено сигурно е, че завърших за 3:11:00 и в общото генерално класиране финиширах 609-ти от над 13 000 стартирали на маратонската дистанция и 11 350 завършили в контролното време. Достатъчно сигурно е също, че във възрастовата си група не съм по-напред от 8-мо място и по-назад от фаталното 13-то, от 900 стартирали и 827 завършили в контролата. Причината за неопределеност е софтуерът, вероятно изработен в южно-италиански филиал на „Тiming Data”. В резултат, въпреки че е показано и реалното време по чип, подреждането се прави по време от стартовия пистолет, което е естествено за състезания на писта, но за масови маратони е толкова глупаво, че граничи с абсурда. В добавка, за всички случаи на „гранични” за съответната група години, компютърът изпада в ситуация „Буриданово магаре” и  като не знае в коя група да ги причисли, „спретва” отделно класиране само за тях.
Класирането си на 21 март броя за добро, а от третия в групата ме разделиха шест минути. За сравнение, още преди месец бягах 35 км с 4 мин. по-добре от сега и с равномерно темпо.
При това без да поема капка вода или каквото и да било. Тоест, имах пълно основание да очаквам време 3 ч. 04?06 мин., с разчет за петицата в групата и първите 400 в генералното. Изглежда обаче притесненията от гаф (било в пътуването, било някой вирус) и голямото желание да реализирам вложения труд и пари изцеждат психически, а вероятно и физически. Блъсканицата преди старта също уморява. След него пък, поне 10 км не определяш нито темпо, нито траектория и цялото ти внимание е насочено към това да не спънеш или да не бъдеш спънат. А иначе, както трасето, така и релефът са подбрани удачно. Известен зор има последните три километра, които са предимно изкачване през живописни павирани улички. Не мина и без поредния нелеп инцидент. Точно на 39-тия километър, на Пиаца Венеция, един белгийски набор подви крака и долетелите реаниматори не успяха да го върнат към живот.
По обратния път всичко мина нормално. Известен проблем имахме с ранния полет и недотам ранните мотриси на метрото, на фона на нежеланието да се охарчим общо 22 евро за „Леонардо Експрес”. С известен риск и прекачвания икономисахме транспортните разходи и в 6:18 ч. бяхме на Фиумичино, а в 10:35 по наше време кацнахме на летище София. Вече в България ще напиша нещо, което може да прозвучи екстравагантно, но е истина. Целият този Рим, със стотиците му хиляди туристи (дневно) и неизброимите  руини, музеи, скулптурни и архитектурни чудеса, за мен не струва колкото няколко дни в цивилизована отвътре и поне близка до автентичната отвън обстановка на селска къща, от който и да е планински район на България. Особено ако и хазяите са като някогашните българи, турци, помаци или каракачани да речем. И вместо да развиваме на масова основа, точно този бутиков туризъм за ценители, ние (ние ли!?) се хвърлихме да унищожаваме земята си, заради пълните джобове на шепа лица. Защото този тип туризъм иска друг тип кредитиране и кредитна достъпност за „чичо на село”. Достъпност, от която е трайно лишен, за да не бъде конкуренция на безогледно застроените мегакурорти.

       Хайде, стига, че много се разприказвах. Живот и здраве, ще се чуем след Деня на Европа, явяващ се и Ден на Победата над фашистка Германия, когато е Пражкият маратон.