Пред култовата „Света София”. Вдясно - Султан Ахмет - джамисъ и финала

Символът на Българщината - Желязната черква „Свети Стефан”

Сбор под знамената

Градините край Златния рог (Инджи и Мехмед)

Част от BG групата. В средата - М.Вацкичева

На свещената българска земя, с логото...

Пръв поглед към Акропола

Експо-центърът

На електронен велотренажор

Агората (място за раздумка - Хайд-парк)

Отверстията, довели до нестандартен прочит на историята

Аз и местата на по-първите хора от древна Атина

Олимпионът – финал

След финала (минути за реклама...)

С френските приятели

123456789101112131415

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

---

„Виенски валс” около Виенското колелоНа маратон в ОриентаОколо Матерхорн и обратно

Есен е. Време за поредните маратонски бягания. Предвид кризата, „отсвирих” далечните дестинации в полза на по-близки. Така че на 15.11., (рожденият ми ден !), седнах в автобуса по посока Истанбул. Срещу напълно приемливи 200 лв. получих три нощувки в  единична стая с телевизор, хладилник, климатик и закуска, като цената, разбира се, включваше и транспорт. Предвид факта, че таксите за „Евразия - маратон” са едни от най-ниските, комбинацията „Бягане - забележителности - пари” в истанбулския си вариант се отличава с висока степен на ефективност. Ако не броим времето, което както и миналата година бе относително благосклонно към екскурзиантите и не дотам към „лудите” като мен. В смисъл, че точно както през 2008 г. и тази, бягането започна и завърши с проливен дъжд. Времената малко пострадаха, но каквото за всички, това и за гол Хасан... Класирах се 58-ми в генералното класиране при мъжете (1300 стартирали) и 5-ти във възрастовата група със 140 участници на старта. Не дадох най-доброто от себе си, но все пак пристигнах пръв от българите, които тоя път бяха 7-8 човека, всичките аматьори, изключая М.Вацкичева. Традиционно слабите ми последни 10 км. пак ми „изядоха” десетина места в генералното и 2 места в групата, което би било миналогодишното ми равнище в този маратон. Както и да е. Направих си изводите (отново), с надеждата, че ще имам възможност и най-вече време да проведа пълноценен тренировъчен процес в бъдеще.
След прибирането си в България, с известна изненада научих, че Софийска община се кани да организира нещо като маратон, ама не чак маратон... Макар и невъзстановен, реших да направя калабалък, предвид оскъдния брой на занимаващите се с дълги бягания у нас. Пробягах 25,3 км. за 106 минути и 21 сек. – 4-ти в групата и 18-ти в генералното. Владо Пановски пак ме би с 40 сек. и заслужи последните 100 лв... Убедено мога да кажа, че „Маратон София” се отличаваше с две хубави неща, от което едното не зависи от т.нар. организатори – времето.
Второто е наградния фонд и сумите за класиране до 10-то място и до 3-то в групите. Изглежда това е особен начин за подпомагане на състезателите у нас, чийто брой почти се изчерпва с наградените. Състезатели дотолкова, доколкото на всеки що-годе сериозен маратон биха се класирали след 15-20-о място. Най-водещите от тях, разбира се... Тук му е мястото да кажа, че масова практика по света е бегачи с 10-15 минути (!) по-добри времена да получават за призови класирания такива или подобни суми. Да не говорим за другото ни селско маратонче, където бяха обявени (а някои, дори може и да са дадени...) награди, които на фона на организацията, масовостта, силата и пр. само разсмиват. И като стана дума за село, сигурен съм, че ВСЯКО СЕЛО в Австрия,
Германия или Швейцария е в състояние да спретне по-масов, по-силен (като общо равнище) и несравнимо по-добре организиран маратон, при подобни и дори по-ниски награди! Защото наградите, каквито и да са, водят след себе си 10-20 или най-много 50 маратонци, но не и хилядите и десетки хиляди, които виждам из цяла Европа. Тук отново ще се върна в България за да попитам, макар и безадресно, някой от многото организатори и деятели, чувал ли е въобще за медицина (и спортна), като е определил възрастовата група „45-60 години” ? На селското маратонче пък въобще нямаше групи... Бягайки за удоволствие, нямам нужда от ничия организация, но когато уважа с участието си дадено състезание, съм свикнал да се състезавам при горе-долу равни условия, па макар и в по-малка група. Защото медицински факт е, че след 40-тата година всяка следваща, е почти процент намалени възможности на организма. Тоест, въпреки, че съм амбициозен човек, нямам намерение да се състезавам с младите (имам предвид състезатели, а не аматьорите като мен), защото знам, че няма да ги стигна, дори ако тичам срещу тях. Така че догодина българските маратончета вероятно ще минат и без мен. Много място обаче им отделих, а е време да разкажа за „Атина класик маратон” - едно наистина незабравимо преживяване. Не и пътуването, което си беше тривиално с не особено високо качество. Избрах нощен автобус, за да имам повече време в Атина. Пристигнах около 9 часа на 5.11., шибнах се в първата метростанция, взех си билет (1 евро за 1 ? час) и малко по-късно вече нямах проблеми с ориентацията.
Бързо открих резервирания хостел (криза), прибраха ми багажа и хукнах из града. Впрочем за най-големите забележителности нямаше нужда от никакво „хукване”. Хостелчето е точно на 2 мин. от Акропола, а всичко останало, барабар с чаршията и таверните, е в радиус километър. Естествено, предимство дадох на Акропола и не след дълго зяпах цените за вход. След което избрах тактиката на обхода – хем да проверя оградите, хем пътьом да опозная и други неща. Къде бавно, къде по-бързо обходих района, избрах едно върло място между две охранителни будки и про-никнах в зоната въоръжен с фотоапарат. И се почна едно разглеждане. Особено се впечатлих в театъра на Бакхус (Дионисий). Не от друго, а от едни нарочно пробити дупки в мраморните кресла на по-първите хора в Атина, седящи по право на първия ред.
Както и от специалното заобляне под тях, щото това, което тече, да не шурти и да не смущава постановката, а тихо да се оттече към специален канал под пода... Изобщо изкуството в Атина е било на голяма почит. Не идело ту тоя, ту оня, па макар и големец, да става и смущава. Ама не иде и жадно да се стои, при тая почит към Дионисий, гроздето и ферментиралия му сок. Не случайно на комшиите мързе-лът, съчетан с много тарикатлък и табиетлък им е генно кодиран. Аз лично така си я представям древната Атина. Първо в храма на Дионисий – дегустация. После в храма на Св.Параскева – консумация. Оттам в храма на Асклепий – визитация, предвид предишните посещения. След туй хапка-пийка и лека разходка до Агората с цел раздумка и евентуална баня преди поредния театър. Кеф ти Есхил, кеф ти Еврипид, а може и Аристофан. Е, между всичко туй напълно в реда са инцидентни посещения до храма на Атина Палада, че и до самия Акропол, кое с теологична, кое с мистична цел, което май си е едно и също.
И като си помисли човек, че целия тоя нестандартен прочит на историята го изкарах от едните дупки за облекчаване. Плеб-сът обаче е нямал тези екстри – той просто се е подмокрял, при това в „смес” обусловена от нарочни общи канали по протежение на целия ред. То и сега е така – който иска да седи с големците, трябва да е готов на известни жертви... Още много неща ме впечатлиха този първи ден. Например, многото насочващи лен-ти и въжета и вербалните санкции на всяко отклонение извън стадния поток. Изобщо личи им на гърците, че освен всичко друго са си овчари и вероятно добри. Знаят как да си пазят стадата (в случая старините) и как най-ефективно да си ги доят. Помните, споменах, дето прескочих една доста солидна ограда, с цел икономии. Оказа се, че съм икономисал само 2 евро (абе кой ти ги дава?). Щото на подстъпа към баш Акропола се оказа втора отбранителна линия с нов таксидиот (бирник) на портата. Изобщо Акрополът си е Акропол, но 12 евро са си 24 лева... Не че не можех да прескоча и тая ограда, но се демотивирах по две причини. Маловажната е, че не си струваха усилието камъни, за които от ред източници знам много повече, от-колкото мога да прочета на място по мижавите надписи на неразбираем гръцки и полуразбираем (за мен) английски. По-съществената е, че като знам, че ме прецакват, хич не ми е гот, за разлика от случаите на незнаещите... Какво имам предвид? Въпросното историческо наследство освен, че е гръцко, е така да се каже световно наследство. Като такова, то се реставрира и дореставрира главно със „световни” пари (в т.ч. мои), получени по пътя на данъчното облагане. Та един път византийците цицат от различни държави и съюзи и после карат гражданите им да плащат още веднъж за реставрираното с техни пари. Някой ще каже - ами поддръжката ? Ами, ще му река, мангизите ги взимат главно един бюлюк „охранители”, разпоредители, ръководители, счетоводители, преброители и пр., за да третират любознателния и доста наивен чужденец, като овца... Опасно нещо са гърците и най-вече атиняните, ще ви река.
Така както народите в някои държави живеят (и то добре), буквално изяждайки земята си (щото имало фосфати да речем), а други преживяват благодарение на наркотрафик, контрабан-да и проституция, чрез препиране в стрителство да речем (ще рече заетост), така гърците се „гушат” с история. В Атина например, постоянно нещо се открива, а в краен случай реставрира. В този смисъл, безбройните гръцки бригади имат целогодишна заетост. Съвсем не е изключение реставрираното да се съсипе с последващ нов проект за възстановяването му.  Нещо, като да положиш асфалт и маркировка, след което да разкопаеш за каналокабелизация примерно... Като прибавим възможностите, които дава Средиземно море, средиземноморският климат и силната ПАСОК, хич не е чудно, че още дълго ще им чиракуваме, без при това безумно да застрояват огромната си брегова ивица.
Е, разбира се не е маловажно, че някой иска да има в тоя район силен и боеспособен балансьор на полуислямската, полусветската, полуамериканизирана (като влияние) и полуевропейска (като желание) Турция, но няма да заложи на нас, я... Работят с ум, ей тъй, докато лежат под сенките по икиндия, а имам подозрение, че го правят дори когато смучат узаки по хладина. И им се получава. Адски успешно продават 5000-годишната си история (върху това число се гради и рекламата), за разлика от народонаселението по нашенско, със също толкова древни артефакти (датиране на Варненския некропол, примерно) и развит предимно пенсионерско-социален туризъм. Не пиша „пенсионерски и социален”, защото в Гърция ходят богатите пенсионери, а у нас бедните, за компания на останалите социално слаби. Умен и работлив бил българинът. Да, на приказки и според журналисти, които са толкова журналисти, колкото аз съм предприемчив, според българските разбирания за това качество. Всеки малоумник може да разнася камъни, но по-важно е какъв е ефектът от немалкото количество така конкретизиран абстрактен труд.
Отвлечено казано, няма как хем да си умен, хем ката ден да губиш пари заради некадърност, хем да поощряваш финансово въпросната некадърност, „наваксвайки” от икономии на тоалетна хартия, да речем. Впрочем има и такива варианти, но те всички са ограничени времево. Нещо като финансовите пирамиди... Абе маратонска ми работа – прекалено дълго е бягането, та мислиш за какво ли не. Отклоних се, а е редно да се върна към хостелчето, за да се настаня. Оказа се, общо взето, чисто студио с балкон, климатик, голяма и чиста баня и кухненски бокс (кафе и чай на корем, безплатно) със съвременни печка и хладилник, както и посуда. Цена – 20 евро с включена закуска, която не е като във Виена, но все пак сме в Гърция... На съквартиранти обаче случих – трима млади французи и нито един хъркащ. То те, като се прибираха, аз таман излизах, ама нейсе. Единият наистина пропусна един нощен лайф, но пък пробяга маратона за малко под 4 часа. И като стана дума, крайно време е да кажа и нещо за него. Ще започна с прекрасно ситуирания (в още по-прекрасна ботаническа градина) Експоцентър, където се провеждаше регистрацията и в който бяха разположени различни рекламни и търговски щандове. Направи впечатление присъствието на представители от 7-8 града - организатори на маратони, в т.ч. Нагано и Прага. Някъде си дават сметка, че организирането на маратони е особена форма на бизнес, при това доста доходен. Ще дам пример. Официално е установено, че Цермат-маратон в Швейцарските Алпи (1300 участници) носи в района над 2 млн. евро. При това от дейности с 200% печалба на база себестойност. Представете си това, на фона на маратони (или такива съчетани с по-къса дистанция), в които участниците често превишават 10, 20, че и повече хиляди. Затова, при умните никога не липсват спонсори, има безплатен местен транспорт, хотелски отстъпки и всеки се стреми да ти пробута най-добрите условия. Е, от такива като мен нямат много файда, но те и това са изчислили – знаят, че слабоплатежоспособните сме под 10%.
Всичко останало идва от „бели държави”, със съответните доходи. Поради което не си носи суджуците за престоя от къщи, нито мъкне допълващите ги 4-5 литра вино... Пак се отклоних, а уж бях стигнал до бягането. Естествено, вълнувах се повече от обичайното за един ма-ратон. Не толкова, че ще бягам по стъпките на древния герой Фидипид(ес), защото първо е спорно дали е бягал до Атина (за да извести за победа), или до Спарта (за помощ), второ - изобщо не е ясно дали е бягал и дори, че съществува такъв. Сигурно е единствено, че има такава легенда. Вълнувах се, защото все пак това е трасето на маратона от първите съвременни олимпийски игри. Впрочем, бай Спиридон Луис (Олимпийският шампион от 1896 г.) е бягал по трасе дълго 40 км, леко удължено с едно отклонение сега. При това, по време на бягането е поел до-пинг – чаша хиоско червено вино ! Целта ми бе да бягам по-бързо от доста по-младия Спиридон, па макар и век по-късно. По всички метеопрогнози времето щеше да благоприятства това ми начинание. И тези обаче се оказаха верни „на 50%”. Каръкът започна още към 5 заранта, когато излязох да се пораздвижа. На 2 мин. от Акропола ми се нахвърлиха две от безб-ройните бездомни (макар и с каишки) псета. Оттеглих се заднишком, което хич не беше лесно, въпреки че използвах ритници, докато гърците наоколо просто гледаха сеир. По-късно, когато затръгвахме с французина към сборния пункт, небето се раз-цепи и за броени минути улиците се превърнаха в реки. Примирих се че пак ще бягам мокър и след като ни отвозиха до Маратонското поле, се заех да се устройвам. С малко повече находчивост намерих една голяма тента (от тия, които продавах и монтирах навремето) далеч от тарапаната, която ми осигури почти комфорт за подготовка и загряване. В последния възможен момент се отправих към отстоящия на близо километър старт и успях да изпусна съответния номер транспорт за багажа си. Добре че поне хванах един от последните камиони, а денка си след финала открих, точно където трябваше да го оставя по план. Уж си налагах да тръгна по-бавно, а пак не ми се получи. След първите 5 км обаче коригирах темпото респектиран от непрекъснатото изкачване между 21-ия и 31-ия километър. А и от дъжда, който продължаваше да се лее. До 33-34 км. бях с много добро темпо (259 сек/км) и вече си мислех, че тоя път ще „избия рибата” предвид оставащите, с тенденция надолу, километри. Да, ама не. Дали защото дъждът спря и напече или по-вероятно, защото ми липсват достатъчно тренировки около и над 30 км,, но загубих време и финиширах за 3 часа и 7 минути, 119-ти в генералното при мъжете (изпревариха ме и 12 жени) с над 3000 участници от общо над 3600 стартирали. С групата 50-55 г. финиширах 5-ти от над 350 участници.
С малко, но все пак надбягах първия съвременен олимпийски шампион. Всъщност, сегашните ми възможности не позволяваха да се класирам по-напред от 4-ти в групата и около 105-ти в генералното – места, които загубих след 34-ти км., а почти половината от тях - в последните 2. Чувствах се обаче добре на финала и след като се изкъпах и освободих леглото, оставих чантите на рецепция и се върнах на стадиона с една доста голяма бутилка от „Кола”, пълна обаче със су-хиндолско каберне - резерва... Разстлах месалите на слънчевия мраморен стадион и за общ сеир замезвах с бъркани яйца, които гребях от пластмасова кутия от протеин, без да пренебрегвам и буркана с лютеницата. Дойде ми „сърце на място” и тръгнах да огледам разните палатки за туй-онуй. На едно място ме дръпнаха да ме снимат безплатно (иначе са по 9,90 евро парчето) и в момента, в който трябваше да разпечатат снимката, принтерът спря и повече не тръгна... Което само засили чувст-вото за преследващ ме карък. Затова, когато ме поканиха да ме масажират целот-рупно (и пак на аванта) с разни благовония, учтиво отказах. Едно, че бях се изкъ-пал, пък и ей тъй, за всеки случай, въпреки че Атина не е Истанбул, а персоналът се състоеше изцяло от масажистки. Като го споменах, та се сетих. Това Истамбул, хубав град, хубави хора, ама предците им наистина са прекалили с военизираните орди и мъжките общества. Поради което анадолските им мераци са генно кодирани и нищо не е в състояние да ги изличи. Хайде за другите както и да е, но тази черта се забелязва дори при дечурлигата. Поради което не е възможно да проведеш дори кратка тренировка, без да се ядосаш поне няколко пъти. Добре че в България съм обръгнал на малоумници, които при това не търсят и майчиното мнение... Все пак, въздържах се да бягам след залез из кривите кьорсокаци на стария град. За кой ли път се отклоних, а беше време да се прибирам в България. Само дето се оказа, че точно два автобуса тръгват от Пирея за там, като и двата са по едно и също време на моята „спирка”, определена като „на площада до тоалетните”. Те болшинството им „спирки” са такива – да не плащат за стоянките. Качих се на първия, който наистина нямаше логото на фирмата превозвач, но съм имал случай, когато въпросната фирма издава билета, а автобусът е на „подизпълнител”. Така че докато се настанявах в единия, другият дошъл и си отишъл от място на 30 м. от първия. После е ясно - скандал, презаверка, шляене с метрото и около 23.30 часа „акостирах” на летището в зала „пристигащи”. Топло, завет, а имах и още от виното, но вече бяло, гръцко по 1,50 евро литъра (не струваше) и купено от битака, на който се черпихме „Метакса” с един адаш от Казахстан... Имах и един „Дончо Цончев”, чиито лакърдии препрочитах догде ме дрямка обори. Към 5 сутринта се поотръсках и след комфортен тоалет (”WC-инвалиди”), с опита от предния ден, се отправих към спирката на автобуса.
Като компенсация за пропуснатия нощен рейс имах възможност да се насладя на гледките. До момента, в който на 50-60 км от границата, внезапно спря всякакво движение в двете посоки, заради катастрофа. Ако бяхме в Германия, примерно, щях да съм спокоен относно времето в престой, но тук беше почти България... По едно време спътниците се усъмниха, че има някой карък, ама как да го познаеш, за да и т.н. Обещах им, че ако мина само с бой, ще си призная. Сякаш като последно доказателство, но факт е, че половин час по-късно хукнах нап-ред, към челото на безкрайната „замръзнала” от час колона и тъкмо се отдалечих на 300 м. от автобуса, тя потегли. За късмет, всичко останало протече нормално и дори не успях да заспя при шофирането към Димитровград. Прибрах се около полунощ, за да мога да напиша това. Както и с надеждата, че ще успея да финансирам участието си в Рим (21 март), Прага (9 май), Истанбул (17.10.) и Атина (31.10.) догодина. С надежда, че тренирайки от 6 години „бавно и полека” ще достигна стоте маратона на набора Пановски или стоте на Норберт Линдеман (49 годишен, завършил 30 сек. преди мен), примерно. По мои пресмятания, нейде около 2024 година... Дотогава, много се надявам, в България да осъзнаят, че всеки „заразен” с вируса на бягането, автоматично намаля алкохола до почти здравословни граници и не поглежда цигара, пък била тя и с марихуана. Да не говорим за амфетамини или, не дай боже, хероин. Силно вярвам, че зад такива като мен ще престанат да викат „луд”, дори само затова, че в държавите с умно народонаселение (или управници) подобни „луди” са стотици хиляди и дори милиони, като това е една от причините тези държави да са „бели”. Мисля си обаче, че това няма как да стане, ако такива като мен откриват повече факти за себе си в чужбина, отколкото в местните медии, да речем. Мисля си, че макар да не сме нещо изключително, такива като мен бягат на много дистанции по-бързо от 99,99% от целокупното българско народонаселение, както и от над деветдесет и, срам ме е да кажа колко процента, от активно спортуващите младоци в много спортове, извън тясно профилираните в бягания, естествено. Още си мисля, че като първа стъпка, няма да е зле „лудите” да ги канят поне като почетни гости на „Спортист на годината”, което мероприятие в някои случаи с местен мащаб има твърде аматьорски измерения. Докато „превъртяни” през възрастовата корекция, времената на един Владо Пановски в маратона например, са равносилни на 2,23-2,25 часа – по-добри от най-добрите в България в момента...

Абе, много работи си мисля, но за тях друг път.