Преди...

... и след финала

Многократният победител в минимаратона Величко Димитров /Хасково/

Доайенът и главен организатор на минимаратона – башбирникът в НАП-Хасково Димо Маринов

12 ч. на обяд – минута мълчание в памет на загиналите за свободата на България

Кметът на община Минерални бани Мюмюн Искендер награждава победителя Величко Манолов

123456

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

---

Маратонът в Каварна – нищо по-различно от очакванотоRock’n’Roll Madrid Maraton – много „rock” и по-малко „roll”Валенсия маратон. Само седми – сори!

Събота, 2 юни, сакрален ден. Тридесет и двама мераклии се строяваме на старт. Времето по традиция е слънчево и горещо, но поне традиционният насрещен вятър е съвсем слаб. Предварително съм решил да не се напрягам много и да се държа „в групата” – предстои ми полумаратон в Щутгарт, за който правя „разузнаване с бой”... Тръгвам уж контролирано, с надеждата поне 12-13 км. да избягам с хасковлиите Величко (Димитров) и Антон Колев – един от мно-о-о-го малкото полицаи, които са ми така да се каже симпатични... „Уж”, доколкото оставих Величко Манолов (комуто отворих няколкоминутна разлика до 30-тия километър в Каварна) да търчи сам напред, но някакъв непознат младок от „ябанджиите” ме подлъга с темпото си. Като резултат, стартирах с 3,54 мин/км, тоест поне 8 секунди по-бързо отколкото планирах. Може би щях да издържа и на него, но ако беше 5-6 градуса по-малко – температури над 20-22^оС (на слънце) хич не са ми по вкуса, а тук бяха 26-28^оС! По едно време, нейде след първото изкачване (разклона за Въгларово), реших да се „откача” и да потърся своето темпо, но вече се бях прецакал, както и младокът между впрочем. И за него темпото се оказа непосилно и освенче не успя да застигне първия, накрая „за една бройка” да изтърве и второто място. А аз продължих да бягам трети до предпоследното продължително изкачване, на което вместо да атакувам (както смятах), атакуваха мен... Първо ме задмина Антон, а малко по-късно и едно русначе. Стиснах зъби и с повечко инат тримата се изравнихме на върха на последното изкачване – 700 метра преди финала. По надолнището Антон поизостана, а в спринта 350 м преди финиша дори направих отчаян опит да се отърва от младото. Твърде не си вярвах, предвид предстоящото макар и малко хълмче, по което младостта по принцип има предимство. Не се излъгах – руснакът контраатакува, изпревари ме отново и в оставащите стотина метра не успях да го застигна. Така Величко Манолов спечели с резултат малко над 64 минути, а следващите четирима се събрахме в 50 м.  и резултати около 66-те минути, за трасе от 16,5 км с »220 м. денивелация в изкачване е около 120 м в спускане. Завърших четвърти и съм доволен от времето си, което почти не се разминава с предварително планираното. Не съм доволен обаче от начина, по който проведох бягането – при повече сдържаност щях да си спестя допълнителните усилия, а вероятно и поне 30-секунди, равни на толкова лева... За куриоз, при награждаването, като четвърти прочетоха Антон. Момчето се задърпа (почтен полицай ?!) и заобяснява, че не е ... Ама домакините се запънаха като..., бе като „мусулмани” се запънаха и така си остана, та се наложи да си разменяме пликовете. Тъй де, ний по надолнището сал се не избихме за едни 10-20 лв. повече... По-късно, попитах кмета Мюмюн Искендер, толкова ли не си приличам с оня от 1997 г., та не можа да запомни кой и кога минава през финала... Доколкото аз помня, тогава в зала № 3 на НДК, той и бая още такива като него много усърдно ръкопляскаха след като кратко, но ясно им обясних, че дилема „либерали във властта или либерали в опозиция” не съществува, защото само властта е хранителна среда на „либералите” и „либерализма” им... А те горките, както вече май съм писал някъде „сухички, слабички, чернички и облечени саде в черно – от димитровградский битак”... (Е, впоследствие загладиха косъма, нагледно доказвайки тезата ми...). А бе, спомени ли да го наречеш, история ли?

И като казах „история”, ще ви разкажа още една, свързана с историята около филма „Град на мечти” и нещо, което ви писах преди. Срещаме се преди време с г-жа Йорданова от „Евро ферт”: Тъй и тъй, вика, да знаеш какво ми се случи. Отивам оня ден при децата в София, ама като изненада. И като нямам ключ, им звъня, а те: „на кино сме, ела там”. Питам какво ще гледаме. „Филм за Димитровград”, отговарят. Е,  в залата имаше точно 6(!) човека , от които едно момче и момиче просто търсеха по-тъмно място... Туй, викам, ми е ясно, само не ми е ясно какви бяха тия луди на премиерата, та напълниха залата и то повечето с билети... Тук Тотка не издържа и призна, че се е прецакала цели 8 лв. за тая глупост. Извинявай, викам, дължа ти ги, ще почерпя! Да, ама и децата бяха, 24 са – продължава тя. Наложи се да обяснявам, че моята роля е дребна, свързваща, и отговорността ми за резултата все пак е ограничена...

Извън шегата, но досега не срещнах и един смислен коментар за филма, да не говорим за рецензия. Не липсват разбира се обичайните глупости на журналистки, бъркащи информация с е... еманципация да речем, макар да имах предвид друго за римата... Нямам предвид  куриози като нелошото „парче” Галина Георгиева, която пишейки за „София Филм Фест” смята, че Фердинанд е баща на Симеон Сакскобургготски („Момчето, което беше цар”)... Дори нямам предвид една Паола Хюсеин,  която си въобразява, че ха Галя Щърбева (продуцент на филма) седне да чете новини, и Димитровград мигом се залепя за екрана, щото сме я имали за „наше момиче”. Не в „оня” смисъл разбира се, пък и познавам мъжа й – факт, който той (Петко Гюлчев – оператор на филма), старателно премълчаваше... И която Хюсеин, заключава че ако баща ми Петър Кючуков олицетворява бригадирския клуб, то аз съм бил олицетворение на чалгадискотеката. Вероятно съдейки по фамилията ми, но по този признак истинската чалгаджийка е  тя, и сигурен съм не само в журналистиката... А аз съм влизал един единствен път в чалготека, само щото не ми се цепеше от компанията. И това бе достатъчно за да получа културологичен шок, барабар с физическа травма, която за малко да провали участието ми в „Прага Маратон”...

Между другото, но искрено се забавлявах, четейки статията – по принцип хвалебствена за Галя, приятелката Лора Крумова и Петко. Не за друго, а защото поради вродена семплост подобни „журналистки” често не съзнават какво са написали.

Ще дам пример. След като отрича всички лоши неща, изписани за Галя Щърбева тук и там, кадърът на „24 часа” с фамилия Хюсеин пише: „Двамата с Петко вече 7 години са заедно. Друга сериозна връзка (б.а – не „друга връзка” – това е отделен тип заболяване...) Галя не е имала”. Тоест? Като се има предвид възрастта на продуцентката, не ми изглежда Хюсеин да е изтъкнала нещо положително у Галя. Подобно поведение в наше село открай време определят с две звучни думи – едната в женски, а другата в мъжки род... Щото не са сексисти, де.

Ще ми се да коментирам и една друга публикация, подписана от Невена Борисова и Нели Томова. Първата е 25-годишна дама, с поетични занимания (немерена реч), които допускам поставя в услуга и на чалгата – колкото за хляба... А ще го направя, като човек донейде въвлечен в тая история, комуто не е безразлично кой, как и върху какво се упражнява на журналистика в различните й форми.

Нека ви споделя нещо от кухнята на филма. Дълго време, може би 6 месеца бях скептичен към възможността да се „увековеча” във филм. Скептичен, в смисъл, че отказвах участие, тъй като не виждах мястото си в него. На някакъв етап се съгласих, като доста наивно допуснах да ме убедят („и най-умният си е малко прост”...), че освен „картина”, ще има и „звук”. Тоест, ще мога да кажа това, което считам за важно, за да бъде направено обществено достояние. Не се жалвам от резултата (който няма почти нищо общо с казаното по същество) – просто изразявам мнението си.

Започвам с пълната неадекватност на авторките, които визират някаква „статуя на Сталин”, при условие, че единствената такава, при това със съществено място във филма, е тази на Георги Димитров... Оттам насетне, зад частично вярното твърдение „много стари заводи не функционират”, не стои нищо, тоест няма го разбирането и съответно обяснението, като защо не функционират и защо аджеба функционират останалите. Не че очаквам жени, които дори от вино не разбират (ако съдим от профила на Борисова във Фейсбук) да разбират неща непонятни за професори, но поне да не пишат за тях... Същите женки са обявили града ми за „столица на чалгата” при условие, че дори първосигнално погледнато най-големите кючеци  се кършат в центъра на София. Изобщо, точно столицата е и столица на чалгата и няма никакво значение, че най-голямата компания в този бранш оперира и тук! А произволните словесни конструкции „Димитровград е на Митко Пайнера” и той бил „императорът на града” са форма на простотия, извън факта, че са дълбоко неверни, въпреки значението на моя съгражданин... Димитровград бил „странен синтез от цимент и паркове”. Абе, хубавици, ми то, всеки втори град в България е такъв синтез!

По-нататък в повествованието, Пламен Стойчев-Папо (един от основните образи) е обявен за „член на първата рок група през социализма „Амадеус”. Демек, първа в България или само в Димитровград? Тоя да не си мисли че рок музиката започва от момента, в който той е хванал китарата? Щото рокът в Димитровград е кажи-речи на годините на този в България, а в онези години Папо е ходил „прав под масата”! И ако не вярва на мен, да пита бате си Чико (местен, свестен и известен, като бивш музикант, настоящ бизнесмен и комарджия по душа...), да не споменавам и по-талантливи.

Няма как да пропусна и станалото масово клише, в което аз и баща ми сме „скарани по политически причини” и „не си проговаряме до края на филма, а може би и до края на живота си”...Въх! Кръвен конфликт на идейно-политическа основа! Е, ако малоумникът не е Светльо Драганов (режисьорът), остават журналистките... Защото това, че нямам какво да си кажа с родителя си по сериозни теми и че между нас не е съществувала някаква „духовна” връзка, не значи това, а съвсем други неща! Примерно, че може би Светльо е на интелектуалното равнище на баща ми, което обаче не е моето...

Изкефих се и на абзаца, в който Папо псува чалгата (от която си вади хляба), но и от следващия, в който същият твърди, че тя не е нещо наложено (по определен начин), а е избор на народа. Ще рече, Папо псува народа, което си е интересен сюжет, повече подходящ за моя натюрел... А неговото „разкрачено” положение е направо трагично с „признанията”, че не било видите ли за парите. По „негово време” 14 рок-групи действали, а „откакто се появи чалгата”... Бре!  Кои бяха тия дето наричаш „14 рок-групи” бе, Папо? Може би като „действахте” се и „издържахте” с музика? Щото аз помня една моя позната да ме кандардисва за мениджър точно на „Амадеус” (въобразявайки си нещо си) и допускам да си е струвало (нямах обаче понятие от такъв бизнес), но не прекалявайте, моля! Така както сте прекалили с някакъв димитровградски „град на истината”. Лежал Папо, протестирал Папо... Алоу, тоя град има история, пък и аз все още съм жив! Иначе, сигурно е лежал някъде, мислейки си за нещо... Важното в случая е, че „не било заради парите” – демек, ако имало начин да им плащат за рок добре, ако не, минаваме на чалга...  Скрупули? Никакви... Моментът с появата на въпросната чалга му се губел (чалгата е непорочно зачатие...), но  „не е нещо наложено от пари и продуценти”, демек народа сам си я избра, той си е и виновен... Папо не се срамувал от чалгата, която твори – тя била една по-различна чалга (?). Кой знае защо, но това много ми напомня за ония от ДС дето не се срамували, щото нали, те така, а пък другите ... (Отварям скоба, но няма как да не му се губи моментът с парите, наливани в чалгаиндустрията („не ставало така...”), щото току виж си ритнал хляба. А иначе, само задръстеняците не знаят, че покрай другото, чалгаиндустрията си е добра перачница. Може би не толкова добра като хазарта, банките, строителството и футбола да речем, но никак не е за подценяване... Не генерализирам, но не случайно било като „приятели” било като „обожатели”, покрай голяма част от „примите” кръжаха и кръжат по-известни или по-неизвестни, но подозрително заможни „оперативно интересни лица”. Бъдете сигурни, че „оная работа” е между другото и по-скоро камуфлаж на взаимоизгодното сътрудничество...).

Изобщо и въобще, въпросният Папо ми бе симпатичен (както вече ви писах) именно поради факта, че нищо не казва, а и няма какво да каже. Сега, когато е решил да се отпусне и разприкаже, вече ми е просто смешен. А да, щях да забравя, хареса ми абзацът, в който режисьорът е сравнен с „миньор в подземията на човешката душа”. То аслъ, при опит (само опит наистина) за копане на неправилното място замалко да получи травма, но пусти късмет – случил на умни, поради което и великодушни хора. (Дето се вика, всички сме били миньори...). Сега чувам, пари им дължал, та не знам... Един път стомна, два пъти... Нейсе.

            Впрочем, има една наглед по-смислена реакция на внушаваното чрез филма и тя съвсем неслучайно се появява във в.”Дума”. Авторът, наглед интелигентен, се е впуснал в другата крайност. Тоест, ако приемем, че снимачният колектив внушава тотално отричане на ценностната система преди 1989 г., от в.”Дума” са се обявили в тоталната й защита! Твърде глупаво, доколкото предимствата, които изтъкват, са характерни и безспорни и за Хитлерова Германия... (Разбира се и недостатъците са същите, но те се споменават единствено от политическите опоненти, които пък по стародавна традиция винаги пропускат гредата в собственото око...) Имах предвид ала-баланиците за „всенародния ентусиазъм”, „построеното тука от нас, ще остане...”, „доброволността” (по презумпция) „братската помощ и развитите промишленост и селско стопанство”, „ уникалността на архитектурата в Димитровград със спазени пропорции от римско време...” и т.н. Като конкретика бих искал да откоментирам само последното. Да, като цялостен ансамбъл, за България, архитектурният облик на централната градска част е уникален, както и част от кв.”Толбухин” (сегашен „Славянски”). Като отделни архитектурни единици, подобни се наблюдават и в други български градове, а погледната непредубедено, уникалността на димитровградската архитектура не се различава от уникалността на N-тото копие от картина, примерно. Просто защото в тази си част градът е изграден по типовите проекти (както и Химкомбинатът), по които са построени куп градове (заводи) от „Индустриализацията и електрификацията” на Съветска Русия, изникнали на „гола поляна”. Същата индустриализация, проведена с много ентусиазъм и неоценимата помощ на другарите Ягода, Ежов и Берия, през различните й етапи...

Думата ми обаче беше за полярността на изразените мнения. Полярност, обусловена от политически убеждения или поръчкова – все едно! Между другото, често авторите дори не съзнават, че изпълняват поръчка. Просто защото „технологичното й оформление” е да речем под форма на „Консултация – проучване” какво може да се продаде, съответно субсидира, както и по пътя на самото субсидиране, естествено... Важното в случая е, че колкото и да са полярни, позициите и на едните, и на другите са доволно праволинейни и късогледи. Да, тези хора не виждат по-далече от носа си, защото не мислят!

Погледнато на ниско ниво, те никога няма да проумеят, че колкото и различни да са рокът и чалгата (примерно) по същество служат за едни и същи цели! Същите цели за реализация на които служат религиите, партиите, синдикатите и различните социални феномени като Распутин, Дънов, Ванга, Кочовска и т.н., та през Нострадамус, до инките и маите, ако щете... Какви цели ли? Ами, управление на големи групи хора – и колкото по-големи, толкова по-добре!

Като споменах любимия си рокендрол, ще си позволя музикално отклонение с елементи на критика, за което ще ми простите. Неточни, до степен тъпотия са твърдения че уж Теодор (Тео) Адорно (целенасочено, с манипулативна цел) е написал всичко значимо, изпълнено от „Бийтълс”. Да, безспорен факт е използването на рока за различни цели, в т.ч. и за развитие на наркопазара в световен мащаб. Наркопазар, командван и развиван не от някакви си бандити (те са само видимата част), а от високоуважавани членове на обществото, чрез частни и публични институти и институции. Хора, за които неконтролирани формирования в сектора, са нищо повече от нежелана конкуренция... Намесите обаче, доколкото ги има, са деликатни, по линия „маркетингови проучвания” и съвети какво би се харесало на публиката и кое ще се продава добре. Тоест (макар и неизречено), кое ще наложат (чрез „въртене” до пълно зомбиране на слушателя) радиата и кое няма да им бъде позволено... Защото радиата все пак имат собственици, те пък зависят от много неща и ... така. Същите „проучвания” насочват и концертните изяви, като облекло, тип поведение (примерно открито пушене на марихуана от гениални китаристи по време на концерт, докато публиката масово се друса с LCD...), „спонтанни” призиви и т.н. Как мислите, ако на N-ския рокфестивал Джими Хендрикс изревеше на 500-хилядна оскотяла от дрога и алкохол тълпа: „Към Вашингтон! Да сринем символа на Злото!”, какво би последвало? И доколко, тази макар нереализирана заплаха, би могла да бъде коз в ръцете на един икономико-политически лагер, срещу друг?

            Но да се приближим към нашето време. Едва ли  е случайно, че емблематичните „АС/DC” през 80-те  и 90-те се превръщат в „любимите момчета” на НАТО и в Мрежата има ред доказателства за взаимоизгодно сътрудничество. И тъй като и аз ги харесвам (но от творчески най-успешния им период преди 80-та, тоест, с покойния вече Бон Скот)ще се спра по-подробно. Вероятно ви е направило впечатление, че за музикален лейбъл (етикет) на натовците от Българската армия също е подбран фрагмент от най-наелектризиращата творба на групата - “Let ThereBе Rock”. Видно е сходството  с „LetItBe” („Бийтълс”) и “LetItBleed” („Ролингстоунс”). Основателите на АС/DС сякаш искат да покажат приемственост, но и да демонстрират различие! И вместо многозначителното, но жизнеутвърждаващо „Нека да бъде” („Бийтълс”) и разрушително-сатанинското „Нека да кърви” („Ролингстоунс”), сменят конструкцията на „Нека има...” А дали са имали предвид точно рокендролмузиката и защо примерно избират точно това име за групата, само братята си знаят. И ако в “LetThereBeRocк” „лирическият герой” все пак е „рокендрол” ( Сещате ли се какво изревават US-супермените във филмите, преди да стартират оръжията?), то интервютата с Малкълм и Ангъс Йънг не дават основания за категоричност по втория въпрос... А забавното в случая е, че армията припознава като ”свои момчета” точно тези „пирати на рока”. (Но и рок-пирати, доколкото са доста видни „заемките” къде по-деликатни, къде не толкова, от „Лед Цепелин”, „Дийп Пърпъл”, „Рейнбоу” и др., макар в тоя бранш туй да е често явление.Самите "цепелини" в периода 1960-1970 г. имат маса недоговорирани и доста нагли "заемки", в т.ч. и за някои от най-известните си творби, явяващи се талантливи преработки...) Та баш тия разюздани рок-пичове са избрани да вдигат...бойния дух на армията – случайност, или символика? Щото ако е последното, тя е меко казано интересна. Аз лично не я разбирам, макар парчето на Йънг и Скот да е изключително. (Все пак не колкото „RockAndRoll” на „LedZeppelin” с Пейдж и Плант, плюс великолепните Бонъм-барабани и дълбокия водещ бас на Джоунс...)

Но да си продължа за едни други неразбирания. Както казах, людете така и не могат да разберат, че става въпрос за ИКОНОМИЧЕСКИ процеси, върху които се намятат съответните идеологически, политически или ако искате теологически дрешки. Става въпрос единствено за ПАРИ и съответно - ВЛАСТ!

Погледнато по-широко, хората едва ли проумяват, че „заробването” след 1944 г. и „освобождението” след 1989 г. фактически са едно и също. Едва ли се догаждат, че „16-та република”, СИВ, Варшавският договор от една страна и „27-ми член”, ЕС, Европейско икономическо пространство, НАТО, от друга, също са едно – загуба на суверенитет! Политически и икономически! Едва ли „стоплят”, че между „братската помощ на СССР” и още по-братската от Европа-та също няма разлика като цели и резултати!  (Вметвам, но ако някой ти каже, че се е загрижил за теб, бъди сигурен, че грижата е как да те „изцица” максимално. Но винаги до една определена граница, зад която има опасност от създаване на условия, водещи до промяна в статуквото!  А никой не желае „вързване”, ако за него „хорото” и така си върви харно, нали?).

 Едва ли ще проумеят също, че между АЕЦ от 1974 г. и „АЕS” от 2004 г., ако въобще има някаква разлика, то тя е само в степента на... проникване... Сори, ама сещате ли се за рекламата „Изграденото от нас ще остане...”, в смисъл тук, в България. Да, ще остане, но предпочитам да не коментирам какво и колко ще остане и какво и колко ще замине....

Дали ще е странно, ако попитам: Извинете, има ли стопанин, който да не се грижи за новопридобитите земи, по начин, принасящ му максимум ползи? Сигурно има – глупавият... В този аспект бих посъветвал носталгиците да не развяват много-много „братската помощ” – тя не е безвъзмездна, а напротив, носи принадена стойност (продукт)! От една страна, обслужва експанзията на съветската икономика и решава тамошни икономически проблеми. От друга, подготвя новоприсъединените земи за максимално ефективното им използване предвид даденостите. Що мислите се строи именно Химкомбинат, а не примерно хотели за руски пенсии? Зер, с какво България ще плаща за „братската” помощ и бъдещи доставки от най-различен характер? Може би с конвертируема валута (от, де?), при условие, че златото отдавна е „на съхранение” в „Госбанк”? Ама нали има търговия, цени – ще речете. А да, цените... Те до определен етап се „договарят” с  „примера”  Трайчо Костов, а по-късно по- елегантно – с нефтогазовите кранчета и касетките с ядрено гориво, като това е бързият начин. По-бавният е да се окаже, че потребностите в СИВ са се преструктурирали на фона на специализацията в това икономическо пространство... 

Пак между другото, но колко от вас знаят, че първият ядрен реактор в СССР заработва с уран от Родопите? А колко от тези, които знаят са чували, че дълги години след това се води заповядана и контролирана от Москва оперативна „игра”, целяща да убеди Запада в зависимостта на съветската ядрена програма от този уран? Всъщност, СССР отдавна има огромни находища с висока чистота на суровината. В този контекст, написаното от Андрей Гуляшки по темата („Случаят в Момчилово”, например), е литературното продължение на реално случили се събития. Ама защо точно Гуляшки? Еми, сигурно щото е талантлив. Или не само поради това... Както и да е.

Вече чувам воя – ами природния газ по 40 лв., ами милионите тонове нефт за реекспорт, ами руските оръжейни лицензи и оръжейната продукция от тях? Така е, но чакайте да ви сведа малко информация. Първо, ние не само произвеждахме по лиценз, ами и направо реекспортирахме съветски оръжия! По този начин, намирайки собствени „ниши”, фактически помагахме на братската икономика. Същата бе и играта с „лицензите”, доколкото с „мангите” плащахме за други съветски доставки. (Затова, при променените условия и пазари, изреваха за „лицензите”.)

Сега за газа. Да, в нашите заводи той влизаше по 40 лв./1000 нм³. Но! По това време реалната стойност на лева бе не „Магураджийските” 3-5 лв. „на дребно за балъци и крадци”, а 2-2,5 лв. за долар, предвид стоковите покрития и най-вече стоковите насрещни потоци. Опростено казано, ако сиренето, кашкавалът, доматите, краставиците, чушките, прасковите, ябълките и производните им, поемаха вместо към Москва - към Мюнхен... Макар и със същите превозни средства на НАЙ-МОЩНИЯ В ЕВРОПА БЪЛГАРСКИ СПЕДИТОР. Толкова мощен, че само камионите му бяха 3500, когато сегашният му собственик Вили Бетц имаше 3,5... Отчитайки транспортните разходи (по онова време) получавахме газ по себестойност или малко над нея с отчитане на приноса и инвестициите ни в находището, съобразно договор. Нищо по-нормално от това. Не сравнявайте със сегашните цени! Първо, себестойността на добива и транспорта сега не е същата, а примерно около 4 пъти по-висока. Тоест, ако приемем една нормална (т.е. охолна...) печалба за добивници и транспортьори, непревишаваща 100% на база себестойност, получаваме около 150 долара/1000 нм³. Съвсем доскоро икономически субекти в Русия и Украйна получаваха суровината именно по такива цени. Останалото за което се сетите са СВРЪХПЕЧАЛБИ – монополни, но може би и картелни, ако визираме мегаравнище...

За нефта. Нефт също получавахме в излишък  на ниски цени. Но! Извинете, че пак ще питам, но колко от вас знаят, че след 1980 г., когато с доктрината „Рейгън” СССР бе обявен за „Империята на злото”, ПЕТРОЛНИЯТ КАРТЕЛ (все още ограничен...), загърби за години (наваксва сега...) значителна част от свръхпечалбите си, сривайки цената на барел нефт от равнище 32-34 дол. , до немислимите 10-12 дол. в края на 80-те? Тоест, до и дори ПОД себестойността (среднохронологична) на съветския петрол. Ще рече, в тия години СССР буквално се давеше в произвежданите над 500 млн.т. годишно! В същите години, в които такива като България бяха съзнателно насърчавани търговски и ценово от Запада, с цел да се вбие клин между „звездата” и сателитите й... (Това е една от причините руските летовници да говорят за България като за рай). Само дето в тая „игра” никога не се знае кой е прецаканият и много приличаше на „Случаят Цицерон” от Втората световна. Кой е пък тоя ли? Един мюсюлманин-тарикат и английски агент, който продава фалшиви сведения на нацистите, за които му плащат с ... фалшиви английски пари... А в конкретния случай, с реекспорта на нефт (но и експорт на продукти от преработката му) на дори по-добри цени от постиганите от СССР, в крайна сметка платихме за новите им РАКЕТНИ и АВИОКОМПЛЕКСИ, при това на два пъти! Така подпомогнахме икономиката им, като същевременно осигурихме сигурност откъм южния фланг на НАТО. С помощта на три съветски склада ядрени бойни глави, в оперативните зони на І-ва, ІІ-ра и ІІІ-та български армии...

Толкоз за носталгиците. Романтиците измежду „новите българи” може  и да се почувстват пренебрегнати, но конкретни примери от близката  действителност няма да има. Макар че от политико-икономически позиции лесно мога да обясня, примерно мерките спрямо тютюнопушенето в Общия Европейски дом и дори тези в САЩ и държавите от Обединеното Кралство, въпреки че там нещата са по-сложни и нееднозначни. Не го правя, щото не ще ми се зачете като дисертация, но бъдете сигурни, че никой няма да се загрижи за здравето на индийци, китайци, виетнамци, филипинци, индонезийци и прочее, да не говорим за ония от Екваториална Африка... Изобщо, нещо ме мързи с примерите. Може би не съм толкоз навътре с информацията, а може би не държа да ми личи, колко много съм навътре...

Същественото казах. Който има с какво, ще разсъди и разбере – за останалите, всякакви примери са всуе! Все пак, за да не са „валат” романтиците, ще намекна, че когато им казват „Лукойл” примерно, не следва да разбират непременно „Русия”. А когато им казват „Газпром”, пак примерно, не следва да мислят единствено и само за Русия... В списъка мога да добавя и други руски юридически лица – да речем „TN-ВР”или „Сургутнефтегаз”, но поради едно странно икономическо обстоятелство те не ни касаят, или поне не пряко...

А да, когато ви кажат „Ексон”, не разбирайте само и единствено USA, както и ако ви споменат „Шеврон”, не смятайте, че ще става въпрос само и единствено за американски интереси.... Каквото и да значи това.

Накрая се изкушавам да завърша с нещо като епилог, демек, заключение. Ще се ангажирам с една икономическа констатация и съответна прогноза. Иска ми се да доведа до знанието както на носталгиците, така и на романтиците, че към настоящия момент базата изпреварва надстройката! Тоест, производствените сили не съответстват на производствените отношения. Другояче казано, икономическата конвергенция и глобализация изпреварва политическата надстройка. Ще рече, политически (вероятно и военни) процеси за осигуряване на съответната адекватност все още предстоят! Какви точно? Да предположим, че не знам или не искам да споделя предположения. Нови „демократизации” и окрупнявания обаче ще има! Към момента икономическата база е стигнала дотам, че около 1000 семейства (според мен, разбира се) доминират глобалното село. (Знам и как, но това е без значение). В този смисъл, книгата „Комитет 300” на проваления разузнавач от МИ-6 Джон Колмън е неточна, тъй като е писана при други икономически реалности. И макар с достойнства, все пак е ПОРЪЧКОВ труд, обслужващ интереси на Американския Републикански (икономически) лагер! Труд, в който наред с безспорни истини, фигурират и куп глупотевини, което впрочем е характерно за всяка манипулация...

Докъде ще стигне глобализацията, ли? Ами пак да предположим, че не знам – все пак аз съм само ВОДЕЩ (като интелект) политико-икономист, а не Вангелия Гущерова...

И най, ама най-накрая. Вероятно допускате вече, че ако по темите, които ме занимават бих могъл да обучавам доктори, доценти и разни член-кореспонденти (към професорите и академиците съм по презумпция скептичен...), то вероятно не бих ги обсъждал с родителя си, чийто мироглед все пак е от герените на родното му Белозем, до отдавна несъществуващия ІІІ-ти водозабор на СХК...

Надявам се, че бях ясен. Не ли?