Вашият човек в поза “GANADOR” (победител).

Малко красота, па макар и на фон „Кючуков”, никога не е излишна.

“Pendeltons”, drupo ganador del Rock&Run (цитат).

Това в лявата ми ръка е медалът, а това зад него – сигурно някоя самодейка от местния танцов състав...

Този кадър обиколи Испания покрай промотирането на „Pendeltons”.

Туй не били смърфовете и Гаргамел, а както ми разясни Тотка от „Евро Ферт”, протест на служители от тамошен мобилен оператор.

Тук отдъхват испанските пенсии.

Още малко красота.

Местният герой, ама убий ме, ако знам кой!

Майтапя се, но ми изглежда като паметник на избити от римляните христиени...

Не знам к`во е, ама е хубаво, к`вото и да речеш...

Поглед към Palau de les Arts, L`Hemisferic и музея „Принц Филипе, от един от многото Puentes прехвърлили снага над бившата река Турия и днешна Градска градина

Е те, почти таквоз имахме в парк „Вапцаров”.

С мъничко мисъл, но с повече чувство, ето ти тебе готово изкуство!

Не се фукам – повечето са с декоративно-възпоменателен характер. Зад всяко от тези железа обаче стоят над 1200 км бегови тренировки и едно голямо финално усилие. Условно казано, в ръцете си държа ако не Екватора, то поне един от Тропиците...

123456789101112131415

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

---

Да! Първо място, с рекорд на маратона в ИстанбулЩутгартски голготиПрез Вихрен и Кончето, на куц крак

Заглавието не е случайно, а по-скоро многопластово. От една страна то е връзка на написаното с „Валенсия маратон”, чието продължение се явява. От друга, напомня, че е част от „Испанската година” след участието ми в ”Маrato de Barcelona”. От трета, загатва за тежките битки, които водих с яките (в смисъл, добрите) испански бикове, пардон бегачи. Но по същество.

В предходния материал пропуснах спортните аспекти на моето пътуване до Валенсия, за които ще стане дума тук. Споменах обаче, че се наканих за този маратон почти в последния момент. Просто веднага след „Евразия-маратон” се тръшнах болен. Отслабеният ми организъм буквално засмука първия попаднал му вирус, който се появи още в автобуса за България във вид на мил и отговорен японец с маска на устата, оказал се  мой съсед по место. Свали я само на няколко пъти, колкото да ме разпита нещо си на интересен английски, което бе достатъчно... На другия ден бях с температура, а на следващия - с още по-висока. „Острата” част продължи седмица, след която се позакрепих и наченах с тренировките, макар и в олекотен вариант. След 14-ия ден дадох още „газ” и май взе да се получава. Тъкмо тогава обаче при едни по-бурни танци в чест на Делчовата унука, нещо се запотих и болестта ме повтори, макар и в по-мека форма. Загубих още седмица и тренировките заприличаха на „иди ми – доди ми”... Нямаше обаче връщане - преди „завтарянето” се бях регистрирал, а закупеният билет вече се очертаваше като екскурзиантски... Стиснах зъби, препсувах наум и не много уверен в себе си се озовах във Валенсия, точно 24 часа преди маратона. Вечерта преди старта се изпотих като за последно, а на сутринта, с извинение, отхрачвах като за световно... От притеснение или друго, но се събудих далеч преди алармата, бавно се приготвих, закусих и яваш-яваш потеглих още по тъмно. И тогава се случи малко чудо! Не знам стегнах ли се, късмет ли бе или нещо друго, но ми се отвори нещо като „здравен прозорец”, продължил 6-7 часа и бягането протече без усложнения. Два часа след финиша, „прозорецът” се затвори, секреторните ми функции барабар с влажно-сухата (ега ти определението) кашлица се възстановиха, та и до 5 декември 2011 г... Самият старт обаче не мина без инциденти. Поради някакво объркване или щото афро-арабските гени на организаторите взеха превес, но 5 минути преди старта в опит да заема място в „моя блок” непосредствено след елита, изведнъж се оказа, че трябва да се подредя някъде по-близо до Гандия, нежели до Валенсия, което уж произлизало от дадения ми номер... Доколкото видях, проблемът не бе само мой, но трябваше да си го реша сам! Опитах да обясня (на английски според мен...), че съм се запътил баш където ми е мястото, но доброволци от различен пол се запънаха „като Матросов на амбразура” (хич и не ми разбраха, пак според мен...), та се наложи да търся друго решение. Измерих огражденията (2,20 м, но с неприятни шипове по върховете и ситна мрежа, в която маратонките не намираха опора), колкото да установя неразчленимостта им... Все пак отчетох нещо като „Дюлферова цепнатина” (ей, туй е термин за познавачи...) в местата на свързване и с минимум техника, на противонатиск задрапах нагоре... Първото което чух, бяха свиркания и подвиквания - повечето неодобрителни. В момента обаче, когато деликатно балансирах отгоре с риск да оставя по теловете някои характерни „висулки” (разминах се с разранена длан, но кой брои дреболиите...), множеството замлъкна, а щом прехвърлих крак, тълпата отдолу се разстъпи, за да скоча, и гръмнаха нескончаеми овации. Чак се притесних, щото, ако бяха германци, щяха да тръгнат да ме връщат, а аз исках просто да се шмугна в множеството... И го направих, но и при цялата доброжелателност на колегите, не успях да се подредя на обичайното си място - около 25 м след стартовата линия. Вероятно бях 10-15 м по-назад, но все пак се наложи да изпреваря бързешката около 100-150 човека, та стартирах по-бързо отколкото бих искал, при това със значителен риск да бъда спънат. Извадих късмет и след първия километър съзнателно „ударих спирачките”, за да мога след втория да бъда в планираните 4:06 - 4:08 мин./км След третия минах пред пейсмейкър „3.00 часа” и се опитах да се развличам с кратки фрази от типа „Good job!” и „Well done!”, разменяни с околните. Е, и тук не мина без „Thanks for your help” - зер току се „закачвах” за тоя или оня, па макар и младоци... Общо взето, вървях по план - около 1% под времената ми от Барселона. Тук обаче загубих минута „over” след тридесетия километър, но и това беше в реда на очакваното, въпреки че и двете трасета са почти идентични, а в Барселона - само идея по-бързо, благодарение на едно относително дълго и плавно снижение след изкачване в първите пет километра. Изобщо, финиширах две минути над Барселонския си резултат и три минути под Истанбулския, което на фона на всичко случило се между двете бягания, отчитам като безспорен успех. Вярно, в Истанбул бях пръв, в Барселона 5-ти, а тук „едва” седми, но въпреки многото пари, хвърлени в Истанбул, и двата испански маратона са КЛАСИ над турския! Оказа се дори, че не отстъпват по нищо (изключая масовостта) на най-големите в света! Естествено не визирам първите 3-4 резултата в генералните класирания, доколкото нито Барселона, а още по-малко Валенсия са местата, в които призовите класирания се премират с шестцифрени суми. И двата обаче имат рекорди под 2:08 часа, а във Валенсия победата бе изтръгната в последните 50 м след троен спринт! Тук като че ли е време за малко статистика. На „петте големи”, в рамките на три часа успяват да се вместят 1000-1050 човека, от участващите над 40 000. Във Валенсия при 6 пъти(!) по-малко участници те са 460, а в Барселона при 3 пъти по-малко – 630. Сега да погледнем откъмто моята „камбанария”, тоест в групата „55-59 години”. Сравних средните резултати на първите шест в Берлин,  Лондон, Чикаго и Ню Йорк. Пропуснах Париж, доколкото там групата е „50-59”, което е оправдано най-много до зоната „35-45 г.” Все пак, ще отбележа, че резултатите в Париж са от ранга на тези от Берлин. Игнорирах и Бостън, доколкото освен характеристиките на трасето (преобладаващо спускане) за 2011 г. им се прибави и „вятър в гърба”, та участниците вместо обичайните 2 минути, изкяриха къмто 3...  И излезе следното: Средният резултат на първите шест в Берлин (група „М55”) е 2:54:23 часа, в Лондон точно 2:55:00 часа, в Ню Йорк 2:55:48 часа, а в Чикаго над 2:58 часа. (От маратоните с подобен ранг и сил, липсват адекватни данни за Токийския, но ако съдя по времената на първите 100 в него, времето в „М55” ще е от порядък 2:55 часа). За коректност ще спомена, че в Бостън резултатът е 2:52:29 часа, но при горните условия...  Сега се дръжте, защото във Валенсия средният резултат е 2:54:13 часа (шестият класиран е двадесетина секунди пред мен), а в Барселона 2:53:41 часа, дори... И аз се изненадах, но се оказа, че съм записал 5-то и 7-мо място в НАЙ-БЪРЗИТЕ маратони за 2011 г. в СВЕТА, поне що се отнася до групата „М55”... И за да си в тройката в такива (което е и моята цел) е нужно съчетаването на ред обстоятелства, освен моментната форма. Става въпрос за метеоусловия и характеристики на трасето, имащи различно влияние върху различните типове структури (като мускулатура, височина, тегло и т.н.), както и за малко късмет... Иначе, по принцип съм готов за бягания в граници 2:53 – 2:54 часа, а дори и по-малко... И то без да „вися” по 2-3 месеца на надморска височина над 1500 м, което безспорно би ми помогнало да сляза и под 2:50 часа.  Ако направя сравнение, в генералното класиране както във Валенсия, така и в Барселона съм почти на едно и също място в първите 400. Разликата е, че в Барселона ме превари една жена, а във Валенсия цели пет, но и на двете места женското присъствие не беше кой знае какво, въпреки относително силните резултати на първите 3-4 жени във Валенсия.

Връщайки се на последния маратон ще кажа, че финиширах сравнително свеж и тъй като бях на кеф, реших да се подложа на релаксиращ масаж (безплатен...) Да, ама някаква монолингвистична циганка, пардон, испанка, дойде да ме „калесва” да съм се масажирал някъде си, а тя да легнела при мацето, което си бях избрал – кой знае, вероятно пак не бях познал... Ей тъй, както си бях на кеф и теглих една „тънка и дълга” и за ... (зарязах) масаж и масажистки... Вече по пътя към хотелчето около трасето на маратона попаднах на изключително грамотен рок-състав и се спрях да послушам. Бяха наистина добри и като ми „дойде сърце на място”, взех, че им увеличих гледаемостта и съответно рейтинга. А тия, като си мислеха, че няма да повторя, „разтягаха” един музикален мотив  поне няколко пъти, докато решат, че няма как да ме „съборят” и закономерно привършиха песента... А вашият човек не само че повтори, а при един туист, върнал го в ученически години, направо откачи ченетата на испанците, тръпнещи „друг път не видели” маратонци да скачат, дет` би следвало да са ни живи, ни умрели...  Между другото, „Pendeltons” неслучайно се оказаха победители в класация на публиката, получавайки право на определени публични изяви. Само името им... Впрочем „прослушах” го на разни езици – непреведимо е. Може би, ако се разчлени (Pen del tons(tonos), заприличва на „Писалка за музика”, демек „Композиторите”. А бе, не знам... Както и да е. Прибрах се в хотела, освежих се и след като изконсумирах остатъка от вината и една еднолитрова бутилка пиво „Сан Мигел”, заспах „като къпан”, но не и преди да прозяпам „Голямата награда на Бразилия във „Формула-1”. На следващия ден, след „културния туризъм” посетих някакъв аналог на „Лидл”, „Метро” и подобните им колкото да установя, че цените са поносими (изключая прясното месо) и да се запася с дехидратанти във вид на отлични и доволно евтини вина и бира. Купих не лоша шунка и налетях дори на някакво рибно „филе”, което ми се стори привлекателно или поне толкова, колкото и норвежката сьомга. Мамка им испанска, просто бяха обелили кожата (едностранно) от най-обикновена скумрия! Не бе, много хубава си беше скумрията, но определено не чинеше парите, които платих за нея. Което косвено обяснява защо българи и всякакви други цигани така успешно се интегрират в Испания...

Но да се върнем на статистиката. През 2011 г. в средногодишен аспект изоставах от първите времена с 5-7%. Не е малко, но пък от друга срана погледнато все едно първите ни състезатели да бягат дистанцията за 2:14 часа вместо за сегашните 2:25 часа... А и като имам предвид, че в атлетиката, ските, биатлона, колоезденето и къде ли не из обективно измеримите спортове, българите масово изостават с над 10%, вече не ми изглежда толкова зле... Все пак целта ми е да сведа изоставането до 3-4%, което е равнозначно българин да бяга за 10 и съответно 20 сек. двете спринтови дистанции. Защо правя такива сравнения ли? Ами защото според гьола, произлизат и задълженията на жабите относно скоковете. А „гьолът” при младите „жаби” определено е по-голям. Единственият синтетичен показател, който обединява „гьоловете”, е т.нар. „Age Grade” - коефициент. А с резултата си от Барселона и AgeGrade= 84% съм между първите 70÷100 ранжирани за всички гореизброени маратони, измежду средно 22 000 мъжки резултата във всеки един от тях! Откъдето и да го погледнеш все си е едва 0,36%-на извадка... Но стига анализи, които така и ли иначе, масовият читател трудно би разбрал. То не че ме четат масово, ама такава е думата.

И доколкото този материал се родее с автоинтервюто, редно е сам да си задам въпроса за „бъдещите творчески планове” и сам да си отговоря на него. Та значи плавно, но рязко (ей, ама това си е оксиморон, тоест „дървено желязо”) намалих натоварването и докъмто Ивановден ще наблегна на спортния, извинете на спиртния анализ. После почвам с обема и като вържа мартеницата, 6 седмици ще заложа на специалната подготовка, пък дано ми върже... Смятах да бягам в Милано, ама 15 април било Католическия Великден и авиопревозвачите са се увълчили, та промених леко дестинацията и на 19 април отлитам за „Rock&Roll Madrid maraton”. После, макар и без особен мерак - вероятно Цонково (Каварна), а в края на лятото, живот и здраве, при малко късмет може да стигна и до Интерлакен в страната на шоколадите, банките и още много неща, в т.ч. български... От туй китно градче стартира най-масовата планинска класика, известна като „Юнгфрау-маратон”. Класика, чийто финиш между впрочем е в подножието на абсолютна алпийска класика във вид на 1800-метрова северна стена на връх Айгер. Че нещо ме сърбят „котките” и ако нямам д... за Стената, то поне мога да ги почеша по Юнгфрау и Мьонх. Ама ще видим, че тия две неща си искат бая организация, пък пустият му швейцарски стандарт...

Айде засега чао, пък ако излезе нещо междувременно – ще пиша.