„Град на мечти”...

И (мокри) сънища...

Снимката е лоша, но не ви будалкам – пълно беше...

Режисьорът представя документалния „матриал”. В центъра, главната героиня и Папо, вляво е операторът

Покрай основното, в кадъра има и продуктово позициониране – пия всичко, приемам и налични...

Без думи, но кой знае защо Апостола гледа към гарата...

Да не мислите, че заради народонаселението обичам страната си – ей заради такива неща е ....

Моите стъпки в историята – да виждате други? Вдясно е Големия руски паметник

Стоманената батарея. Вдясно е вр.М.Бедек, а вляво е Демиртепе. На заден план са Бузлузжа, Българка, Г.Бедек.

Поглед на север от вр. Св .Никола. Вдясно е вр. Шипка с щаба на Столетов и Кръглата батарея, отзад и вляво е вр.Узункуш, пред него на голото шипченско рамо е била Централната батарея. Най-вляво е Кючук Йешилтепе

Голямата батарея на вр. Св .Никола сочи голите Малуша и Лиса. В центъра е Йешилтепе, а вдясно Кючук Йешилтепе (Волинска или Странична височина)

„Тоз връх висок е, тя ще ни съзре”...

Поглед на юг, от митичното Орлово гнездо на вр. Св. Никола

Новите опълченци укрепващи...нечии позиции...

Реставрираният и ремонтиран с пари на „Балтийска строителна компания” (спомнете си „Балтик ойл” от „Бригада”...) храм-паметник в с.Шипка

123456789101112131415

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

---

Смолян, Баните – съчетание на полезното с приятно–необходимото

Кой като мене – получих покана за премиера на нещото, с дребно мое участие, наречено както се разбра „Град на мечти”. Знаех, че имам поддържаща роля в режисьорския напън, но с колко и какви реплики,нямах понятие – зер, снимките са едно, но монтажите съвсем друго... Нека ме изненадат, викам си, па приех да се разходя до София за моя сметка и удоволствие. Така че в петък (16март) следобед се поизлъсках, наметнах сако, взех и една риза да не е без хич и потеглих. Стигнах раничко, чухме се с режисьора, уговорихме се и не след дълго седях в изпречило ми се първо барче, със собственик втория мъж на бившата СашоДиковица. Светльо (режисьорът) позакъсня и докато разглеждах купите и медалите на Ангел Караньотов, към дежурната бира сколасах да прибавя и един по-големичък ром – от хубавия. Тъкмо го привърших, човекът дойде и за късмет бях настанен на две крачки път, в боксониерата на продуцента, за което дължа благодарност на любезното йсемейство.

 След кратко освежаване и разходка из Борисовата градина, според уговорката, точно в 20.00 ч. се подредих пред Военния клуб. Баш по български предходният филм позакъсня. Беше нещо за Царя (не разбрах кой, но предполагам), залата беше пълна, а две трети от зрителите бяха с единия крак... сещате се къде. Поради което слизането по стълбите се извършваше след детайлно проучване на всяко стъпало, често и с помощта на любезно чакащото гражданство. Изнесоха трима на инвалидни колички, двама - на ръце,и липсваше само някой „с краката напред”,за да е пълен комплектът... Извинявам се за черния хумор, но ми е писнало от подобни царедворци, бригадири, партизани, командири и друго подобно „изтрещяло” (кое докарано до там, кое от само себе си...) народонаселение, на което така и не омръзва пълненето на поредните урни с поредните самозаблуди в играта на демокрация...

Еле, по някое време се разнесоха (как са минали близкото кръстовище – един Бог знае), влязохме и след кратко представяне филмът започна. Честно казано, от мястото си до първия ред зяпах повече залата. А тя бе пълна с поне 400 човека и повечето,представете си,бяха с билети, на цена от две големи ракии нагоре – да им се чудиш на акъла?... Колкото до филма, всеки има право на своите виждания – аз ще споделя моите. Въпреки че е изграден на документална основа, това не е документалистика! Снимането на един кош документални кадри, подбор на онези задоволяващи собствените ти хрумки и навързването им все в тая насока, в най-добрия случай се родее с публицистиката, а обикновено се нарича манипулативна журналистика или ако щете стъкмистика. А ако изключим „хрумките”, човек може да помисли, че цялото упражнение е просто за усвояване на едни пари, които не знам кой, как и защо отпуска, в крайна сметка от нашия джоб... Самият филм няма да ви разказвам – все някога, някъде ще го видите, предвид, че копродуцент е и БНТ. Ще ви кажа само, че е и за Димитровград, но градът в него липсва. Общо взето интригата се върти около някакви „Радини вълнения”, притеснения, надежди и огорчения около чалгахалтурата на фона на подобни чувства, но изразени от хора, които по ред стечения на обстоятелствата, дори не са на интелектуалното равнище на първите, при условие, че то съвсем не може да се определи като високо. Меко казано... Екипът се е хързулнал по наклонената плоскост, характерна за булевардната, масова и така да се каже селска журналистика,използвайки очевадните слабости на хора във възраст, на която е спорно дали различават рационално от ирационално... При това екипът „надгражда” над казаното,създавайки внушения. Тъпо, но ефектно – точно като широко отразената чалга. Между тия две неща има няколко свързващи образа в том числе-я. Тук-там, макар нарядко,има и интересни попадения, плюс два живи, положителни образа. Единият е бившият рок-музикант, вокалист на група „Амадеус” и сегашен чалгахалтурист Папо, който стои много земно и истински на екрана. Не че казва кой знае какво или има какво да каже, но той и няма подобни претенции, та ми е някак симпатичен. Другият е инцидентно появилото се дете Теодор, което мина като метеор и успя да разсмее всички, дори темерут като мен. А да, щях да забравя „специалното участие” на „специалната” Гергана. Басирам се, че поне трима души ще харесат филма – онова нещо професор някой си Цветков, плюс Митко и Ненчо... Първият заради „перхидролените травестити” и чалгата, другите също, но без „травестити”-те... Както и да е. Накрая, естествено -цветя, поздравления, поклони и прочее куртоазия. В барчето на близкия китайски ресторант имаше дори нещо като коктейл в твърде-твърде дискотечна атмосфера, в която ако не броим бирата и едно уиски (с което „изръгах” оператора) дори хапките не ми понесоха... Нейде около един, казах „довиждане” и пешком се прибрах в района на хотел „Плиска”. Преди да отпусна  морна глава май си рекох: „Е, к’во,изложихме се според възможностите си, но май има и по-талантливи...” И това е последното, което си спомням.

На утрото станах в обичайния час, събрах партакеши, оставих ключа под предварително посочена ми изтривалка (софиянци си поспиват...) и потеглих обратно. Игнорирах скучната и на места подрусваща магистрала и отпраших по живописния и много приличен подбалкански път. Богров, Камарци, серпентините на Гълъбец и ето че се озовах пред внушителен мемориал в памет на Апостола. Спрях, отдадох почит, па като се загледах натам где взор бе вперил, що да видя – гара Буново... Ега ти символиката! С подобни мисли извъртях последните завои, прелетях покрай над 200-метровия комин на тамошното „екопредприятие”и скоро подминах Златица и Пирдоп преминаването край които е доста добре уредено. Мислех да се отбия до Копривщица, че тематиката ми бе близка, но ме домързя и навлязох в община Карлово по една десеткилометрова отсечка,на която единствената ти работа след като угасиш двигателя е да придържаш кормилото, та чак до розоварните на село Розино. Оттам насетне нахлуха спомени. В Иганово примерно се присетих за бригадите по розобер, ставането по тъмно, първите ударнически дни и сетнешните,в които берях колкото за възглавница... Край танковия полигон пък си спомних, че докато с АК-тата пуцахме по мишените, капитан Ангел Марин се забавляваше, мерейки едни метални флагчета с личния си малокалибрен „Браунинг” или „Валтер”, забравил съм вече. В Анево пък, кой знае що се сетих за известната на три бригади (от различни села) туркиня-осмокласничка Кейна... После хвърлих един сълзлив поглед към някогашната гордост,наречена „ВМЗ” и по ул.„Ген.Карцов”влязох в родното място на дякон Игнатия,известно навремето и с прочутата и отдавна несъществуваща Танкова бригада. Минах покрай 61-ва Стрямска „баняджийска”, а няколко километра по-нататък, около с.Васил Левски (спирка „Ботев”...) метнах взор към хангарите на още по-отдавна нарязаните 6 комплекса 9П117М,  куплирани с изделия 8К14,известни още и като „Sкud-В” по класификацията на сегашния ни Пакт. Към Калофер, докато съзерцавах паметника на Войводата, погледнах към Паниците и освен за убийствените кросове „Карлово – вр.Ботев – Калофер”,се замислих и за намиралия се там нявга строгосекретен руски склад за ядрени боеприпаси към ІІ-ра армия, за който не съм и предполагал навремето. За разлика от „климатичната” гимназия, с която под.50500 имаше шефски връзки, от които връзки признавам си,не успях да се възползвам поради вродената си стеснителност... В спомени и Елвис за гарнитура, някак неусетно стигнах Дунавци и няколко минути по-късно навлязох в Шипченския проход. И както се бях унесъл, ето ти го зад мен поредния пернишки „винкел”,този път с „ВМW” – присвятва и хич не го е еня, че трябва да спра,за да мине. Наложи се да му показвам, че в завоите мощността е от полза, ама трябват и други неща... Нейде пред плочата в памет на залесителя на тези склонове „дръпнах дизгините” на шейсетината хърбави „кончета”, отбих, спрях  и с удоволствие изчаках бързака да ме задмине. Не за друго,ами защото оттук почваше проучвателната ми мисия за деня. Май пропуснах да ви спомена, но вярвате или не, предприех тоя обход само за да проуча на место фактологията около Шипченската епопея, провокиран от едното изказване на бургашко-созополския гларус плюс разминаванията и неточностите в отделни документи и съмненията за други. От какъв зор, ще кажете и може би ще сте прави, но не съвсем. Събитието макар и отдалечено във времето е важно, според някои дори основополагащо за Третата българска държава. Но дори и да не е, знанието за действителните факти е уважение към убитите и осакатените в периода юли 1877 – януари 1878-а. Интересът ми бе провокиран и от факта, че в документи на Централния военно-исторически музей, както и в „Българското опълчение въ Освободителната война 1877-1878 година” (Министерство на войната, Щабъ на Армията, 1935 г.), при общо взето коректно нанесени позиции, численост и въоръжения,картните основи се разминават в детайлите, а двете заедно с действителната топография. И то не защото аз смятам така, а защото това сочи „налагането” им върху “Google map” и сателитните образи... Отделен въпрос е, че в тези и други документи едни и същи обекти са назовавани с турските им, български или дори руски наименования, което допълнитено обърква и без това обърканото народонаселение. Например, куриозно е, но в документ на НВИМ, Йешилтепе се споменава като Лиса (Лисата, Плешивата) височина, след като самия превод предполага растителност. В друг документ тази височина е наименована Обраслата могила, което поне е по-близо по подразбиране. Кючук Йешилтепе пък битува още като Страничната и Волинска (по името на по-сетнешните й защитници от 53-ти Волински полк). За едни върхът с батареите на Расим паша е Малуша, а други (в т.ч. ние) - с основание са склонни него да нарекат Лиса (голата височина, голи връх), а самия хребет - Малуша. Споменава се и наименованието Акри Джебел, което ако не е артилерийската позиция на Расим паша, не виждам как може да бъде атакувано „от ход”след временното превземане на Йешилтепе от русите на 5-ия ден от августовските боеве.  В опълченски вече леко поизбледнели спомени пък се говори, че след съсредоточаване на близо 15 хиляди души, на 12(24) август ген. Радецки решава да изтласка турците от „масива Малуша – гористата височина”. Всъщност „гористата” е Йешилтепе, след като Кючук Йешилтепе (Волинска височина) е обратно превзет още вечерта предния ден. Отделен въпрос е, че Радецки смята да очисти целия обезлесен 700-метров върхов гребен Малуша,завършващ с малък превал и голото теменце на в.Лиса, като по този начин лиши Расим паша от стратегически важните височини, осигурявайки сигурност на шипченската позиция от запад.

 Неправилно се смята, че това е един връх (там има две самостоятелни височини). На това навежда и разказът на подполковник де Прерадович, който от името на Столетов иска подкрепление,за да укрепи ГОЛИЯ (Лисия) връх като изключително важен. Глупости са писания от рода „Расим паша атакува вр.Узункуш и Волинската височина, а общия резерв, вр.Акри Джебел”... А са глупости, защото Расим атакува откъм Акри Джебел (Малуша + Лиса) и той си е турска позиция открай време... Неточни са и писанията,касаещи броя на  Орловци (35-ти Орловски полк) освен, ако той не се е състоял от 17 роти, което е абсурд, тъй като е имал 15, формиращи 3 батальона по 5 роти. Ако приемем писаното, ще излезе, че още първия ден горе има 6500 бойци. За някои вр.Узункуш е Северната височина, а самият вр.Шипка – Централната. Не липсват и бисери от рода: „Връх Св.Никола се намира на вр.Шипка”, или беше обратното, но едната от двете простотии срещнах в разясненията на някакъв музей. Разбира се, почти съм сигурен (но почти), че специализираните лица са наясно. Гарантирам обаче, че огромна част от българските граждани въобще не знаят какво, кога, къде и как се е случило, да не говорим защо се е случило, поради сложността на последния въпрос... И за да се доубедя в това, проведох бърза анкета между двайсетина местни и приходящи – едните,работещи по павилиони и заведения, а вторите - клиенти и мотаещи се по плаца. Предложих им най-лесното – да ми посочат историческия връх Шипка. 85% грешно, но от раз посочиха паметника на вр.Св.Никола, а още десет след „жокери” се ограничиха с „май някой от ония там...” САМО ЕДИН бенаясно и не само с това, но той се оказа шофьор-шипченец, в момента препитаващ се като пазач и самообразован  доброволец - екскурзовод! Открих такъв, чак край Мемориала на върха! Поради което чувствам задължението да внеса известна яснота, започвайки с това, че в ония времена току що изградения, а в горната си точка и недовършен път, в известна степен се различава от сегашното трасе. Макар и напълно нелогично, но на около 1,5 км по права линия южно от вр.Св.Никола (върхът с Мемориалния паметник на свободата, днешен в.Шипка) пътят е тръгвал по билото вдясно, при среден наклон около 15% и участъци от над 20%, излизайки почти на върха в участъка между скалата Орлово гнездо и Големия руски паметник по-долу. В този си вид той по-скоро е способствал за износа от Дунавския вилает, отколкото за обратни доставки, доколкото няма впряг, който да изтегли сериозен товар при такива наклони, а пълноприводните „каруци” още не са измислени... След вр.Св.Никола пътят е минавал по премката и после леко изкачвалтогавашния връх Шипка с щаба на ген.Столетов. Минавайки току през него,пътят се спуска по северното му рамо (неправилно означавано като самостоятелен връх) свива вляво и пак отляво подсича вр.Узункуш. По-надолу трасето се движи на около 50÷200 м вляво от сегашното до около 750 мн.в, след които има по-голямо припокриване.

Противоречия и неясноти битуват и по въпроса за броя на защитниците в първия и следващите два дни. Общ е единствено стремежът да се занижава броят на защитниците и завишава този на нападателите. В различните изследвания броят на шипченци варира от 5500 до 6000 за първия ден до около обяд и между 7400-8000 за следващите петдесетина часа, без никой от изследователите да споменава дали приспада или не текущите загуби. Объркванията започват още от броя на българското опълчение изобщо. Крайният му брой варира от 7400 та чак до 12000(!) бойци. Дори във ВА „Г.С.Раковски” смятатОпълчението за пехотна дивизия(?), а някои дори за „усилена такава”(??). Изхождайки от броя на първото опълчение (3 бригади х 2 дружини (батальона) х 5 роти) установяваме, че формированието е максимум 5000, а реално-4800 бойци, предвид структурата, състава и организацията на руската армия по това време. Удобно, но помпозно е пропуснато формированието „полк” за сметка на по-голямото „бригади”(?).Защото броят на ротите и бойците отговаря точно на ЕДНА пехотна бригада и то непълна. Чак в края на войната, за около 2 месеца цялото опълчение може да претендира за нещо средно между „усилена бригада” и „отслабена дивизия”... Оттам насетне фактите говорят, че опълченците на Шипка (VІ дружина липсва, тя охранява Търново) са между 3800 и 4000,в т.ч. 500 новобранци,изпратени дни преди първия бой за попълване на 12-13% загуби от предходните боеве. От своя страна, 35-ти Орловски полк при около 10% предходни загуби (непопълнени) нощува горе с поне 2250 щика. Към тези бойци следва да добавим и около 150 души артилерийска обслуга. И като теглим чертата излиза, че до 13 часа на 9 (21) август защитниците са минимум 6200 при развърнати срещу тях около 13000 османлии. След този бой остават 6000, а с пристигането на 36-ти Брянски полк набъбват до малко над 8200, при съсредоточени на североизток (Вейсел паша), изток–североизток (Шакир паша), изток –югоизток (Реджеб паша), юг–югозапад (Салих паша) и запад (Расим паша) около 21000 низами, барабар с черкезите и малко башибозук за сеир. Предвид значително по-големите турски загуби,съотношението в нито един момент не надвишава 2,5 : 1. Тук може би е уместно да се върнем на юлското превземане на върха,защитаван от около 4700 бойци,командвани от Ахмед Хулюси паша, колкото да покажем, че ошашавени,на тоя етап от войната и без информация какво се случва,турците не проявяват морално-волеви качества. Щото,ако се бяха заинатили,можеше и да дочакат подкрепления (откъм запад) и да устискат до придвижването на Сюлейман...

Какво се случва? След освобождаването на Търново, с оглед овладяване на Шипченския проход Предният отряд е преструктуриран в два отряда. Този откъм Габрово се води от ген. Дерожински, а Гурко след отвличащи действия на Габровския отряд, преминава Хаинкьойския (Хаинбоазки) проход, в чийто върхов участък солдатите виждат бая зор на качване и слизане, предвид оръдията и раклите за тях. На 4 (16) юли части от габровския отряд изтласкват турско формирование от вр.Голям Бедек и то отстъпва с километри та чак до прохода, увеличавайки защитниците му до над 5000. Вечерта командването на габровци поема ген.-лейтенант Святополк-Мирски и на 5 (17) юни атакува от север в три колони. След хабер до Гурко (пристигнал вече до с.Шипка) последният атакува вр. М.Бедек и достига съседния му Демир тепе,откъдето се спуща към Св.Никола и превала под него, след демонстративни действия на лява колона,атакуваща по пътя. Бидейки „на тъмно” (атакуват ги под 10 хиляди човека),турците си обират крушите през нощта, отстъпвайки на запад и изоставяйки оръдията, от които 7 годни (6„Круп”-ови),заедно с боекомплектите за тях. Последните ще свършат отлична работа, имайки може би решаващ принос в августовската отбрана на прохода под името Стоманената батарея... По това време (август), руският Генщаб напълно логично очаква турско настъпление откъм Осман пазар (Омуртаг, зад който има съсредоточени големи части в Шумен и днешно Търговище), с или без подкрепа на Сюлейман през проходите около Елена. Още повече, че източниятрускифронт е разтеглен на над 100 км и въпреки, че се отбранява от почти 90 хиляди руси (и още 30 хиляди в гръб на Източната турска армия), жизнено важно е да не се проспи посоката на главния удар. И докато, дори да вземе Шипка, Сюлейман все още може да бъде спрян, то Мехмед Али няма къде, в равнината до Плевен...

В общия недоимък на подкрепления (при непаднал Плевен), повече от обоснован е отказана исканите от Столетов, дори след доклада му за ясно видните „на 8 версти” турски сили, но преди каквато и да е атака. По-нататък е ясно – Шакир на 9 (21) атакува от юг-югозапад, Реджеб от изток-югоизток и атаките са отбити. Турската артилерия,разположена на незначително, но по-високи позиции от тези на зищитниците (М.Бедек, Демир тепе, хребета Малуша и в.Лиса) е по-ефективна, като най-големи поражения за куриоз нанася една мортирна батарея,стреляща по балистична крива от закрити позиции. На следващия ден има надстрелване без атаки, а на 11 и 12, съответно 23 и 24,тактиката е сменена. Шакир паша минава северно от Реджеб към връх Демир тепе и рамото му Демиевец неправилно смятано за самостоятелен връх. Зад тях се спуска Вейсел, заедно с 2000-2500 отбрани стрелци, който почти успява да затвори обръча,прерязвайки комуникацията с Габрово. Расим получава подкрепления и започва ожесточени атаки към Кючук Йешилтепе (Волинска височина) и вр.Узункуш,  разположен северно от връх Шипка (Централна височина). Реджеб продължава атаките срещу в.Св.Никола,подпомаган от Салих паша от юг-югозапад, а Шакир съвместно с Вейсел притесняват Втора, Трета и Петаопълченски дружини на левия източен фланг от кръговата отбрана. Оръдейните разчети на Расим паша на запад и мортирната батарея на юг са практически неуязвими, но „Стоманената” и „Малката” се надстрелват с турските на М.Бедек, Демир тепе и Демиевец със съмнителен успех, а с по-голям поразяват пехотата с шрапнели и най-вече картеч. Което е и основното занимание на Голямата, Централнатаи Кръглатабатареи.

На фона на общия безпримерен героизъм има и едно мъ-ъ-ничко петънце,споменавано с половин уста и замазано с... песни впоследствие. На 11 (23) подир обед турците овладяват Кючук Йешилтепе и устремно настъпват към отстоящата на 200-300 метра Шипка, на която е и щаба на Столетов плюс Кръглата батарея. Отстъпилите защитници се паникьосват, паниката е заразителна и част от бойците (българи и руси) тръгват към все още незатворената врата към Габрово... Демек, разбягват се. Положението е овладяно от средния команден състав – къде с убеждение, къде с насочен пищов и с помощта на няколко по-хладнокръвни (или по-фанатични) войници,бегълците са върнати на позиция. За публиката остава „Майор Челяевъ запевъ химнъ”... Важното е, че 3 саатя подир голяма икиндия, на прохода довтасват 204 стрелци (тук-таме по 2-ма на кон...) спешени доста под връх Узункуш (коневодите връщат конете), които от ход, атакуват (имат си дори патрони),увличат останалите и до вечерта шипченци си връщат Кючук Йешилтепе (Волинска, Странична) възстановявайки позицията.

На 12 (24) бранителите са вече 15000, а турците продължават с вече самоубийствени атаки. На 13 (25) и Радецки не им остава длъжен и след много загуби взема Йешилтепе (Обраслата, Зелената), атакува Малуша и вр.Лиса, но е спрян, а в добавка изтикан от Йешилтепе на първоначални позиции. Започва голямото „стоене на Шипка”, останало в изкуството с „На Шипка всичко е спокойно”, като отражение на ежедневните доклади. Междувременно, на 13 (25) Опълчението (без 4-таОД, която не участва в боевете при Ст.Загора и остава доброволно) е свалено от върха и изпратено в с.Зелено дърво за възстановяване и като резерв. В тридневните боеве то губи над 25% от личния си състав. Нейде по туй време тече допълнителна мобилизация на опълченци на принципите на бригадирското движение – кой от глад, кой за актив, кой зорлем, а някои дори по убеждение... Опълченците достигат дор 7400 глави. След зимното преминаване на Балкана и боевете при Шипка – Шейново главите понамаляват пак, но след примирието -  „опълченци” бол.Напълно се окомплектоват 12 дружини, които получават и нов генерал за командир. Под негово ръководство „за пред очи” са обявени за „Българска земска войска” и формално отписани от руската армия. Нещо като статут „бивша проститутка”... И за да не се обиди някой (защо не и проститутките), нещо като комунисти, събудили се социалисти. Или мутра-правозащитник, бандит-евродепутат и т.н, да не изброявам.

Не знам що, но всички тия неща ми се сториха важни. Ако не заради друго, то заради ония 10000 убити и осакатени горе – от двете страни. Няма нужда да се правим на по-големи отколкото сме, нито на по-малки – просто трябва да казваме истината. А за да я кажем, трябва първо да я знаем. Щях да забравя – не приемайте много сериозно тия бе, дипломираните историци. Или поне, не повече от дипломираните адвокати и инженери, каквото и да значи това...

Хайде,ще свършвам, че пак ви изморих. И се извинявам – нали обещах да се обадя чак след Мадрид, ама сърце трае ли?! Пък пишете и вий бре, драги ми читатели! Туй за мненията, за вас са го сложили – пишете, какво ви е интересно, та за него да ви пиша! Ако въобще нещо ви интересува, де...