Музеят на изкуствата.

„Дисбаланси” -1

Архитектурни „дисонанси” – 2

Стартът на Елеонския (виж в „гуглето”) мост, плюс още някои неща...

20оС, безветрие, тихо море. В дъното – учение на тамошната „ГЗ”.

Е, те това хотелче обитавах.

Да дойде сега „д-р Филипов” да ми се фука, че му не схващам многопластовия изказ – боклуджийска кофа, мацки и море (принципът на контраста), плюс недвусмисленият червен кръст върху бялото здание отсреща говорят достатъчно...

Хотел „Нептун”. Стотина метра след него е и моето местообитание.

Задължителният мол-близнак на този от Барселона. От тук стартират регатите през Атлантика.

Те така изглеждат заведенията още по обяд

Бол светофари и всичките светят зелено...

Цветният мост (Puente de las flores)

Капитанията (морската администрация)

Чети табелата, че забравих кое какво беше!

Нашето „момче” връз “Puente del Mar”.

123456789101112131415

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

---

Валенсия. Испанска корида-2Да! Първо място, с рекорд на маратона в ИстанбулЩутгартски голготи

Бе, какво съм се заизвинявал! Бягах отлично, за време под 2:59 часа и дадох всичко на което бях способен към момента. За това обаче - при анализа на спортната част, а сега се връщам в началото.

По изключение, поради известни неясноти, свързани с грипната обстановка в страната, този път се организирах кажи-речи в последния възможен момент. За късмет, нискотарифната компания предложи удовлетворителна цена и на 26 ноември 2011 г., веднага след детското парти по случай рождения ден на моя внук, палнах колата и с една седемкилограмова раничка (половината от които храна и мазила) потеглих към София. Паркирах на обичайното си място около крайните блокове край бул. „Брюксел” и последните 2,5 км си гилах пеша. За платения паркинг и не помислих – зер престоят щеше да излезе колкото полета, па макар и в едната посока... Бях чекиран он-лайн и след минимум формалности се подредих за граничен и митнически контрол. Естествено, нямаше да е истина, ако бе минало без проблеми. Този път се оказаха едни 300 mlвода и 290 гр. лютеница, която бях взел повече за адет, отколкото като необходимост на фона на предлагането в Испания. Айде за лютеницата разбирам (уж) – бурканчето лесно се превръща в „остър режещ предмет”, но водата ми дойде в повече. Обясних, че ми трябва главно шишето и няма проблем да отпия или излея част от съдържанието. Ама не, трябвало „разфасовката да е 100ml”, според едно създание от женски пол... Бе, викам си, п(а)тко заспала, и ти си назначавана след „прозвъняване на ЕГН-то”, а най-паче  след индивидуално „прослушване”, ма нейсе... Щото, не знам къде аджеба продават таквиз „разфасовки”, та да си купя, де. Не че при обратния полет испанците процедираха различно (там шишето бе 200 мl...), но къде е казано, че в Испания, а и въобще, големите бели птици са се свършили... Нямаше да разправям всичко това, ако както в България, така и по европейски летища, не съм бил свидетел и на едно по-различно, интелигентно тълкуване на правилата за сигурност. Например, съвсем спокойно и коректно са ме уведомявали, че след като отпия част от съдържанието на място, мога да си запазя остатъка дори той да е над 100 ml. Вероятно защото, както те, така и аз, знаем, че и 100mlдобре опакован нитроглицерин са достатъчни за аероверсия на филма „Възнаграждение за страха”, но без незабравимия Ив Монтан... И хич нямаше да хабя думи, ако и на двете летища, един единадесетсантиметров нож(!) и малка, но много остра ножица, не минаха, сякаш не ги е имало... Затова малко се отклонявам, но ми се ще да я коментирам пустата му летищна сигурност. Към момента, не съществува ефективен начин за предотвратяване на терористичен акт чрез взривно устройство, да речем. Само случайно могат да бъдат хванати взривни компоненти, маскирани като батерии на фотоапарати или такива на детски играчки, примерно. При това „анодите” им са си направо капсул-детонаторите, които впрочем могат да бъдат маскирани и като части от химикалки, пак примерно. Елементите с минимален риск могат да бъдат пренесени от няколко лица, като последното носи поялник или пирограф, което си е по същество едно и също. Изобщо не виждам в кой български съд може да бъде доказана причастност на майката (примерно) към фабрично запечатаната играчка на невръстното й дете, която то „само” (след незабележимо за него манипулиране) си е избрало? (Спомнете си „куфарите на Боевски”, които „избрала”, макар и поотрасналата му дъщеря ...) Така пренесени, компонентите се предават „комуто трябва” и всеки по пътя си... А бомба може да бъде сглобена в тоалетния уют на което и да е европейско летище и най-вече - в тези за инвалиди, където можеш да „избараш” ракета, без риск да бъдеш обезпокоен... Повярвайте, дори не е необходимо атентаторът да е самоубиец. При добро стечение на обстоятелствата, няма особен проблем да отиде „до тоалетната” с парашутна торба камуфлирана като палатка или спален чувал, да сложи ръкавици, ушанка и очила, и спокойно да изчака насочения взрив, контролиран от дядовия му хронометър. И когато след  декомпресията всичко се разлети навън, просто да го последва, задържайки максимално дъха си. При добра подготовка, след около 2 мин. свободно падане, ще е в достатъчно плътни, а минута по-късно и в достатъчно топли слоеве на атмосферата... Та, воден от таквиз едни размишления си мисля, че „филмът отново не е шведски, а съветски” и проблемът не е сигурността, а глупостта в най-широкия смисъл на това понятие. Изобщо, който разбрал, разбрал, макар да съм твърде неразбираем...

Затова се връщам на основния сюжет. Излетяхме навреме и тъй като бе тъмно, а и облачно, съсредоточих вниманието си върху „Делниците на един луд” от български автор, който ми допада, доколкото виждам себе си преди време, ама в по-хард вариант и като че ли една идея преди „д-р Филипов”, макар да сме набори, а он да е коджа по-ерудиран от скромната ми персона. Да не цитирам и да не правя паралели, че пак няма да бъда разбран, само ще досадя... Важното е, че „убих време”, макар „безпричинният” ми смях отвреме-навремени да предизвика съчувствените погледи на околните... Кацнахме с изгрева. За 3 евро и 30 минути по-късно бях в центъра на Валенсия. Поразхвърлях се и в комфорта на 12-те градуса весело заприпках за стартовия си пакет. Този път не се впечатлих от моноезичната испанска общност (вече съм й свикнал), а с оглеждане и ослушване дочаках 10h А.М., когато отвори Експоцентъра с бюрата за регистрация. Приятно ме изненадаха високо-технологичният вграден в номера чип и липсата на такса за ползването му, със свързаното с нея връщане. Другото бе обичайно -  рекламни материали, отстъпки, подсилки, аксесоари и т.н. Пропуснах пазара (цените не ми изнасяха, макар и намалени), прежалих „паста-партито” (трябваше и да почина) и поех към резервираното двузвездно хотелче. Пътьом напазарувах туй-онуй, но най-вече две бутилки бяло и червено вино, ей тъй, колкото да не съм съвсем на сухо... За 3.50 лв. бутилката получих превъзходен испански продукт, съответно 13 и 12% VOL. Хотелчето пък се оказа истинско бижу - за едни 35 евро разполагах със самостоятелна стая с двоен креват (не че имаше нужда от такъв...), хладилник, климатик, телевизор (със спортни програми) и превъзходна баня с вана, и биде дори... Всичко туй, на точно 20 м от плажа. Плаж, простиращ се на поне 5 км, около 100 м широк, при това с чудесен фин пясък. В интерес на истината, нямах изглед към морето, а към затворено вътрешно пространство, но тоя „дефект” ме опази от „ефекта” на многобройните ресторантчета, запълнени още от обяд... Изобщо по параграфа „качество - цена - локация”, Барселона може само вода да носи на Валенсия, която в прочутия гидовник „ЕсПиКей-тудей” получи една голяма червена точка! А аз взех вана и душ, избръснах се, изконсумирах сандвичите със сьомга (реших да се поглезя, пък и са полезни) с половината от виното, позяпах ТV-то и се отдадох на почивка.

Тук пропускам деня на бягането и се прехвърлям направо в понеделника след него, когато с леко мускулно неразположение се разтичах из непознатия ми град - дет`са вика, да накълва малко и от културата, таквозинка... Но не и преди да си осигуря пътя за връщане, тоест да се информирам откъде точно, в колко часа и как ще пътувам на другата сутрин към летището. След което го ударих на туризъм, ако така можем да определим няколкочасовото препускане из града, предимно в старата му част. Признавам си, зяпах главно фасадите, щото ако трябваше и да влизам, седмица нямаше да ми стигне, отделно парите. Не се хваля, но видях основното. Ще рече, най-значимите паметници и архитектурни забележителности. Както съвременните, така и тези от Средновековието и римско време. От Океанографския музей и този на изкуствата, през Капитанията, Катедралата, Колонния пазар, Патриаршеския дворец, Търговската палата, Тържището, Площада на кралицата и т.н., та до паметника на Свети Н`ам кой си покровител на града (всъщност, Св.Себастиан, ако се не лъжа, но то толкоз светци в различните му религии и течения, та имам чувството, че са повече от живите...) и този на първия заселник, ама забравих кой. За да съм честен, не съм го и знаел, щото надписите на испански, в най-добрия случай на латински, пък годините с онези римски цифри дето половин ден ги смяташ...Майтап някакъв, но иначе Валенсия е хубав и чист град. Не че жителите му са някакви германци - не, хвърлят си боклуци навсякъде, но и чистят - главно субекти от африкански произход. Те такива са и редовите служители на тамошните „Паркинги и гаражи” - не можах много да им схвана системата, но останах с впечатлението, че на всеки черен се падат по около 100 м от площите, определени за паркиране... И много цветя, ей! Ама, много ви казвам! И никакви задръствания или „тапи”! Светофари бол, ама на принципа „зелена вълна” и колите се изнасят като изтребители! Сигурно ще ви заприличам на чуждопоклонник, ама и тук се влюбих в градския парк, който не е нищо повече от префасонираното облагородено старо корито на река Туриа, служило някога и като отбранително фортификационно съоръжение. То палми, цветя, мостове, езерца, вело, рънинг и пешеходни пътеки... През целия град. Близо 10 км - от Екопарка, та до Средиземното... Криза, ли? Криза, дръжки! Ядат, пият и хич не им е на ... Нейсе, увлякох се.

Тук май трябва да спра, за да продължа във „Валенсия. Испанска корида-2”. Избрах този вариант, поради ограничителния откъмто снимкопоказване формат. А във Валенсия има какво да се види, плюс маймунджилъците, които натворих самосиндикално. Така че ще се срещнем в продължението на тая история, където преобладава спортния елемент. То be continued!