Под връх „Снежанка” с „преварката” ...

В Триградското ждрело

Към убежището на прочут делия ...

и в самото леговище

Прочутият „Пера палас”

Мостът „Галата”с част от денонощно обсаждащите го оптимисти. Някои дори улавят по нещо

Късче ориенталска глупост ...

Аха – аха да уцелим джакпота с времето ...

... ама не би! Дъждовна импресия.

В тарапаната на автогара „Есенлер”

123456789101112

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

---

Щутгартски голготиПрез Вихрен и Кончето, на куц крак Две (повече) от достойни класирания

Не ви будалкам, ей! Сами трябва да се сетите, че не става въпрос за генералното класиране, а за някоя от възрастовите групи, в случая „М55”. Иначе, вече щяхте да сте чули поне, че съм се прибрал с 60 бонки „зелено” в джобовете... Но, да карам поред.

В предишни пътеписи споменах за здравословните причини, които ме извадиха напълно от строя за цели два месеца. В началото на август плавно натоварих и наченах с наваксване на загубените над 10 % от функционалните ми възможности. Около 9 септември, по време на пробега Димитровград - Хасково, все още бях на приблизително 8 сек/км от желаното равнище. Надявах се, с кратка планинска подготовка да наваксам още и предвид подходящата височина и още ред причини, тренирах седмица в района на хижа „Студенец”. Работите се пооправиха, но не дотам, че да не отчета изоставането в сравнение с пролетта. Съответно коригирах плана на бягането и реших в Истанбул да се стремя към време 3:03 часа, с допустимо изоставане до 2 мин. от това време. Предвид факта, че истанбулското трасе е специфично с трите си изкачвания (от които, 2 км. пред самия финал) и най-вече с вятъра, поради което е около 2-2,5 мин. по-бавно от т.нар. бързи трасета (като берлинското, примерно), реших, че 3:03 ч. си е едно добро време, отчитайки моментната си форма. Спретнах плана, финализирах подготовката и с обичайната екскурзийка „Истанбул - стария град” се запътих към мегаполиса. От кризата или предвид рестрикциите по отношение на „братя Галеви”, но в дупнишкото автобусче бая подухваше и най-вече прокапваше. Е, аз бях на сухо, но предимно пенсионерската компания плака тихо.На ранина, в неспирния дъжд ни пресрещна местният „екскурзовод” – български турчин, с неясно образование и изразен руски акцент, вероятно поради многообразните ангажименти. Поради липса на алтернатива се наложи да изтърпя поредните глупости, комбинирани тук-таме с ясни рекламни послания, касаещи този или онзи търговски обект, където било най - „на сметка”... Иначе, всичко звучеше познато и по български. Например, неистовото желание да излъжеш, че всичко важно за света е измислено в Турция (България) от турчин (българин). В краен случай от чужденец, но в пределите на тези две някогашни държави. Изумих се от пуешкото дуене с някакъв средиземноморски разбойник, нямащ генетично нищо общо с османлиите, когото султан Някой си назначил за Адмирал на флота (гьол-паша - майтап, бе...) и Средиземното станало „вътрешно море” на Империята. Не че Британската империя е процедирала различно с бандити от ранга на Дрейк, Морган, че и Нелсън, както и Испанската, Португалската, Френската и прочее „велики” имперски нации (дор българската чак и в по-нови времена дори...), но тъй като сме в Турция, говоря за нея. За тая Турция, в която 90 на сто от тия, за които плещят на туристите, са генетично различни от късокракия шкембогъзест първообраз на нацията... Ще рече, като всяка друга нация (в т.ч. българската) и тяхната търпи известни генни изменения. С други думи казано, де що „по-засукано” (от двата пола, да не звуча сексистки ...) има в турските сериали, все е плод на чужди намеси... Нейсе. Връщайки се на „екскурзовода” - тоя сведе денивелацията на Босфора до едни 40 см., закачи генералски пагони на фигуриращите на централен паметник Фрунзе и Ворошилов (Михаил Василиевич така и не доживява звание по тоя образец, а военното недоносче Климент Ефремович, с перманентно подгъзичене Сталину, все пак успява да се вреди между обявените първи съветски маршали...), написа „Убийство в Ориент-експрес” в Пера и обяви Истанбул за чист град... Боже, тия ако знаят, колко не знаят... Щото, само по спускащия се от „Таксим” булевард „Истикляр” („Свобода” – колкото им е свободата, толкова и булеварда...) има толкова боклук, колкото средноголям европейски град (не София...) генерира за седмица. Впрочем, повече от боклуците в Истанбул са само жандармите и разните други въоръжени и невъоръжени забити... Зарязвам описанията на съобщавания ми всяка година като все по-дълъг (130, 150, 170, а сега цели 190 км) град, който по всичко личи, скоро ще се слее с Анкара (по-нататък има „кюрдски проблем”...) и се връщам в хотела, където за мое облекчение (и за пенсиите, които едва ме изтраяха) най-после стигнахме. За взаимен „късмет” ме комбинираха със 73-годишен представител от „последната възраст”, дотътрил се до тук с единствената цел да си купи кожено яке. За нищо друго! Възрастният човек малко се нацупи (май очакваше да го комбинират с Ферхунде...) и през този ден получи много жестове и аванси от моя страна. (Между другото условията бяха добри, дори много добри). Човечецът така се отпусна, че чак се разпищоли. Бързо пролича, че е обикновен тиквеник, от тия дето им викат „бетонни глави”, при това в стил „сталински барок”. Селянин от Берковско, незнайно как озовал се в столицата, ако това е някакъв повод за гордост, де. Лошото е, че тоя представящ се за машинен инженер, деспециализирал се индивид, е работил в ДКНТП, Министерство на промишлеността, Министерство на икономиката и приемниците им, в частност по приватизацията в т.ч. и в туризма. Чак до 2002 г., моля! Уж имало „метла”. Сигурно е имало. Толкова сигурно, колкото е сигурно, че посредствеността винаги намира начин да оцелее. Тая конкретно дори е била като държавен представител в борда на „Аида тур” - приватизирана от Костовия авер, амуджа Гювен... И още се хвали с бутилката „Наполеон”, останала му от кашона контрабанда, харизан в „безмитна зона” - местоположение на бензиностанцията Гювенова. Изобщо - аман от пишман-пиячи... Като помисля обаче, какви интелектуални „титани” са имали отношение към управлението на страната и в частност – икономиката, и анализирайки, че оттогава насетне положението определено не е по-добро, ми иде да се разплача или по-скоро да оплача тая страна. Успокоявам се и се надявам сегашната ми деактивност (изключая спортната), да ми позволят сравнително спокойно да дочакам момента, когато ще погледна света от едно по-друго измерение... Връщайки се обаче на съквартиранта ще кажа, че си наваксах в съботата, когато по стечение на обстоятелствата се случи рожденият ми ден. Най-безобидното, за което се сещам, е въпросът: „За чий бе, байо, си тръгнал да купуваш нова дреха, ако примерно аз, коджа по-млад, се замислям за бъдещето?... Ми, да не ти е уроки, ама си на 2 см. само, па макар и откъм светлата част на тревата...” Разбира се, обясних му откъде Фандъкова е взела парите, за да направи „някои неща”(този е за нея, но обясненото определено не го разбра), обясних му и защо по „някои неща” от инфраструктурата в дъжд плуват с лодки (това май го накара да се замисли), както и защо София е пренаселена и не отговаря на първопроектите и то баш с неговия пример, което май разбра, макар и да не му хареса... В крайна сметка предполагам, че въпросният индивид с облекчение е дочакал утрото, при това, стремейки се да не хърка, съобразно първоначалните си шумни заявления. А дъждът не спираше да се лее. Спря (силно казано) само за 2 часа в съботата, които използвах за лека тренировка и подновяване на гардероба на внука и дъщерята. Или поне така смятах, защото в крайна сметка поднових този на майка й. Няма лошо, даже напротив...

В неделя станах рано, позитивен, та като такъв, съвсем тихо се приготвих и освободих бившия министерски чиновник от присъствието си. Успокоих го, че няма да се видим повече. Дъждът бе все така силен, но към 7 часа намаля и спокойно се качихме в автобусите. Пропуснах да спомена, че общата организация на „Евразия - маратон” е прилична до много добра, за ориенталско мероприятие! Пристигайки на старта установих, че дъждът е почти спрял и вече си мислех, че сме уцелили джакпота по отношение на времето. Ма, не! Тридесет минути преди началото на маратона отново заръмя, усили се, а аз бързо „конструирах” от дъждобрана елече, което навлякох върху бельото, под рекламния потник. Нахлупих и един каскет, за да го изхвърля по-късно. Това впрочем направих и с елечето, което ме пазеше от дъжда, но пък кондензираше отделената пот... Не се оплаквам, условията макар и тежки, бяха едни за всички. Видял съм какво ли не, но връщайки се към старта ще кажа, че бая се изненадах от пикаещите в строя, с фронт към... официалната трибуна. На този фон се смаях от овчето възхищение до боготворене към изтъпанчилия се на трибуната баш-кмет Торбаш и вербалната и жестикомимична комуникация между обект и субекти на възхищението. А бе, българска история...

А бягането си започнах консервативно, но ако съдя по сплитовете, твърде добре, та чак до отметка 30 км. За това определено допринесоха двама испанци от Баския, които оказа се, както и всички други испанци имащи значение, бяха регистрирани, като ... финландци. Въпросните Роберто-вци (Санчес и Калейо) бяха от по-ниската група („М50”), стартираха малко след мен и след като ме застигнаха около десетия километър продължихме заедно, като в интерес на истината ги оставих да водят. На петнадесетия единият избърза, спря за „пиш-пауза”, вторият го изчака и отново се оказах сам с малък аванс. Към деветнадесетия отново се събрахме и в приятелско настроение (след като им обясних, че съм „М55”) продължихме заедно. Бягането ми дотолкова „тръгна” по едно време, че си позволих да диктувам темпото на иначе много добри бегачи, заели първо и второ място в групата си. На тридесетия километър минах за 2:04:40 часа, което е съпоставимо с най-добрите ми бягания предвид утежнените условия и трасе. След тази отметка обаче не бях достатъчно конкурентоспособен на баските и постепенно изостанах. Въпреки всичко запазих горе-долу прилично темпо до около 34-35 км., когато застигнах трийсетина години по-младия Величко Манолов, състезаващ се от името на „Локомотив” – Пловдив. По всичката бегова логика би следвало моето темпо да е по-добро (и беше...), но след като го задминах, без въобще да ме разпознае (?), както често се случва на това момче, то взе че изведнъж „от нищото” тръгна и скоро почти го изгубих от полезрение. Както и да е, финишира 57-ми, малко повече от минута преди мен. Между нас се вклиниха изпреварили ме в последните 2 км., а аз завърших 60-ти от над 1350 стартирали мъже, за 181,8 минути! Може би случайно, но маратонът протече под знака на числото 18. Особено ако приемем, че „С” е 18-та буква от кирилицата, която не е баш кирилица, а стартовият ми номер бе 1881. Само дето температурата не бе 18, а между 8 и 11...

Тук му е времето и мястото с присъщата си скромност да приведа малко факти – обичам фактите. Та, класирах се значи първи в групата, с рекордно време за тая група, на това трасе и предното дори... Зад мен се подредиха двама взаимно подпомагащи се французи, испанец, германец, турчин, мароканец и т.н., до 136. Подгласниците ми са на около 5 мин., като единият от французите, Амар Бедрай, е класиран 3-ти в Ню Йоркския маратон за миналата година, измежду над 1700 в групата. Факт, който все трябва да значи нещо, освен че маратон с друг не си приличат, както като условия, така и като трасе... Е, аз дип няма да се вдигна чак до Ню Йорк, но като навърша 60 г., смятам да пробягам един от „Големите 5” (примерно Берлинския) с време за тройката, тоест около 2:56 ч. Продължавайки да скромнича, бегло ще спомена, че преизчислено възрастово, времето ми е 14-то по стойност, от над 1300. Много или малко е това,  не знам. Знам само, че измежду стартиралите, около 15 човека са висококласни спортисти, борещи се за големите пари, 15-ина - на равнището на най-добрите в България и още около 25 активно състезаващи се младоци. Към тях следва да прибавим и десетината от групите „М40”, „М45”, „М50” и „М60”, явяващи се бивши активни състезатели със съответни дадености и опит. И като стана дума за някакво преизчисляване ще спомена, че за много маратони програмният продукт изчислява коефициенти под 100, като колкото по-висок е коефициентът, толкова по-стойностно (с отчитане на биологичния фактор) е постижението. Програмата е основана на медицински изследвания, според които аеробният максимум е между 20 и 25 години, следва плавно понижение, след 40-ата годишнина (според някои след 35 г.) биовъзможностите на организма намаляват средно с 0,75% годишно, като след 70-75 г., тоя процент нараства още. Така че всеки може да кликне на „ISTANBUL MARATHON” и в класирането ще намери и годината на раждане. После остава само да смята...

А иначе е приятно да знаеш, че примерно в ранглистите за 2010-та и 2011 г. на над 60-милионна Великобритания с традициите и хилядите й бегачи в „М55”, бих бил в петицата. Простичко казано, в Европа за 2011 г. има приблизително 40 набори бягащи по-бързо от мен и още горе-долу толкова, за да обхванем целия свят. Сред над 40 000 активно състезаващи се в „М55”. Ако приемем, че състезаващи се в маратоните на света са около 700 хиляди само, което пак „само” е 0,01% от световното народонаселение. Това „само” са състезаващите се в около 200 сертифицирани от IAAF маратони, за които се води статистика. Другите, отделно... Завидна представителност, завидна конкуренция и много размишления на тема, кой аджеба е най-популярният и масов спорт на състезателно (като състезания и участници) ниво. Футболът ли? Да бе, да... Впрочем, позицията ми в световната ранглиста е съизмерима с тази на националната формация по футбол. Не че е особена гордост, предвид факта, че тя (формацията) се конкурира с едва около 200 други... Повтарям се, но допълнителна стойност на постигнатото придава фактът, че започнах тренировки след 47-ата си годишнина от ниво „литър водка дневно, бирата отделно”. Ако навремето имаше, кой да забележи и развие тоя потенциал без никакви „специални” условия, би ме докарал до постижения 2:20 - 2:25 часа за маратон. Ама нямаше...

Сега още малко факти. Тия дни бе широко огласена новината, че 100-годишен индиец е преодолял маратон за над 8 часа. Постижение само по себе си уникално предвид това, че е постигнато в „конкуренция” с общо 8-10 хиляди столетници от които 8-10 „в движение” (в смисъл на възможности за преодоляване на значително разстояние). Като състезателна стойност обаче постижението е далеч по-слабо от постигнатите 3:46 часа в група „М75” от Истанбул и направо бледнее пред тези на Ед Уитлок в групи „М65”, „М70”, „М75” и „М80”, като в последните две времената са съответно 3:06 ч.(!) и 3:23 ч.(!). Демек, има-няма 2 часа по-бързо от всепризнатия местен маратонец В.Николов, явяващ се едва 60-годишен. Ако се не лъжа, май само великият Хайле Гебреселасие би имал по-добри коефициенти с отчитане на биологичен фактор и то не винаги... Друг пример, вече български. Съвсем скоро из медиите премина юнак от Ракитово, Търничене или Чуйпетльово, който преодолял 240-те километра на Спартатлона за геройските 33 часа. Хубаво, но извинете, щото 7 км/ч е малко по-бързо от бързо ходене. За сериозност на постижението може да се говори едва над 10 км/ч, добрите образци надминават 12 км/ч, а водещите и повече... Да не давам примера с онуй мексиканско племе, чиито представители на подобни разстояния постигат 11-12 км/ч.

Но боси, пушейки по време на бягането (!), в пресечена местност по черни пътища и ритайки парцалена топка (!!!) през целия път, като нощем се бяга на факли... Онзи ден пък, богатир от Гоце Делчев се оказа „трети в света” в силовия многобой. Достатъчно е обаче четящата, гледаща или слушаща „каракуда” да е проявявала минимум интерес към въпросния спорт, утвърждаващ себе си чрез зрелищни хамалски напъни, за да съобрази, че става въпрос за място в един от стотиците подобни турнири, а твърдение „33-ти в света” би звучало по-достоверно, макар и също толкова невярно. Примери бол, но общо взето такава е разликата между медийните раздувки (в световен, национален или местен мащаб) и скучната реалност. А според нея, отдавна беше време някой да ме зачете като „11-ти” в така наречената „десятка” на спортистите в Димитровград, съставена главно от подрастващи, постигнали нещо в съмнителна конкуренция. И крайно време, пак някой да се сети, че може да ме зарадва с едно „Почетен № 1 за 2011 г.”, предвид възрастовия фактор... Пука ми за „почетния” (зер, прав съм бил за „почетния” доносник...), но оценката би била проява на самоуважение от страна на оценящите... Колкото до мен – (З)богом (прощавай, Ламбо...) Истанбул, здравей Валенсия! Кротко, не отивам на екскурзия, а само за 2 дни и то, за да пробягам МАРАТОН! Поредният. Както обича да пише беглият ми познат и много талантлив набор, пазарджишкият селянин Стойко Тонев, известен и като Тони Филипов, д-р: To be continued.