НОВИНИ | Спорт
размер на шрифта:
05 Юни 2014 в 16:21 ч.|Разглеждания: 2753|Коментари:
Отпечатай
Copenhagen Marathon – to be or not to be?
Престижно трето място за представителя на „Неохим” или романтична приказка за Малката русалка и големите мъки подир нея
В парка на замъка „Розенборг”. Шишето е с функции на чаша.
Seryozha Kuychukov,
Neochim AG – Athletic master

Подзаглавието се получи малко двусмислено, но пък доста точно отразява действителността, както ще видим по-нататък. Колкото до заглавието, дилемата се свежда до трудното съчетаване на състезателното начало с туризма изобщо и в частност на Копенхаген маратон. Да караме обаче поред.

След Ротердам информирах, че ми предстои плануван от много месеци маратон и в Датско. Споделих също за появили се, но напълно нормални с напредването на годинките нови болежки, които се надявах за месец да поотшумят. Според плана ми, три седмици преди новата изява пробвах тренировъчен полумаратон със състезателно темпо. Един час след старта, в края на петнадесетият километър обаче, дясната ми колянна става започна да трие „на сухо”, та се отказах. Прибрах се „яваш-яваш” и до старта не посмях да правя бягания, по-дълги от 10-12 км.    

А иначе, като аеробика, бях горе-долу добре. Сериите за скорост (отсечки по 1,2 и        3 км., съответно 6, 5 и 3 бр.) протичаха при темпа между 3:40 и 4 мин/км., а и хемоглобинът ми доближи приличните за мен 154 g/l. Изобщо имаше предпоставки да очаквам резултат под трите часа.

С подобни мисли на 16 май отлетях за Малмьо с поредния нискотарифен полет.     С прочитането на поредния от жълтите парцали, кацнахме без проблеми, а и трансферът до Копенхаген не отне повече от час. Проблем се появи в хотела, в който с хубавите спомени от една Прага, да речем, се бях запътил да се настанявам още преди 10 часа... Оказа се, че вместо рецепция, има... телефон, на другия край на който ”стоеше” телефонен секретар. И много кодове и шифри въвеждани периодично на разни клавиатури от другите гости на хотела. Е, имаше и табела, че настаняването е след 16:00 ч. (тоест дори да разполагаш с персонален код, а аз нямах, пак няма да стане преди „като му дойде времето”...), а багажа си можем да заключим (срещу около 7 евро...) на гарата, в близост.

Както и да е, след малко от Щутгарт долетя дъщеря ми с кода и поради артък време отидохме до Експоцентъра за стартовия пакет. Твърде жалък Експоцентър пред вид мащаба на събитието, между впрочем, но поне бяхме обслужени експедитивно. После търсихме уж по-евтино вино и едва намерихме едно такова с чилийски произход (13,5% vol) за около 6 евро бутилката (0,75 l), от което как не ме заболя корема – не знам... А иначе си беше доста добро виното.

Накрая прибрахме багажа от гарата и с „кода напреж” хукнахме да се настаняваме. Въведохме го поне 4-5 пъти на различни места и най-сетне се озовахме в резервираната стая. Какво да ви кажа – чисто, грамотно и функционално изпълнение, но усещането е като за затвор с облекчен режим за изтърпяване на наказанието. Особено предвид дебелата, тежка, автоматична врата с шпионка и две дебели осигурителни вериги в добавка! Пък и телевизорът, чийто диагонал прехвърляше метър, разполагаше с едва 10 достъпни канала и нито един от тях спортен! Пък уж всичко бе налице – над 12 м2 на човек, просторна и добре вентилирана баня с тоалетна, микровълнова печка, кафеварка, кафе, сешоар и т.н. Да, гардероб нямаше, но пък имаше два фотьойла, трансформиращи се в допълнителни легла, както и сгъваеми поставки за багаж. Но нямаше „душа”... Нейсе, с „душа” или без такава, но след бутилката вино спах над 12 часа(!), че предишната нощ не остана време след мача и последните приготовления.

Утрото беше чудесно – баш по вкуса на дъщеря ми, която си долетя с теоретичната подготовка досежно забележителностите, както и с карта и план-програма по часове и обекти... Все неща, които харесвам, но обикновено избягвам в деня преди състезанието. Допускам, че жертвах около минута (максимум две) от спортния резултат, но определено не съжалявам – нажабурих се с поредната порция култура, пък и с Антония не се виждаме ката ден...

Особено ми допадна частта от културата, в която заедно с хиляди (повече отколкото на мач на „Лудогорец”, дори...) като нас, се „изпасахме” в парка Розенборг с гледка към едноименния замък (който оставихме за следващия дъждовен следобед) и три литра купаж (мерло + шираз) до дясната ми ръка. За късмет, минахме край голям супермаркет и пак за късмет в трилитрови опаковки го докарахме докъм 4,5 евро литъра. Което вече поемах с далеч по-малко отвращение... Вечерта отново спах „като къпан”, а на сутринта за неудоволствие на дъщерята се разшетах рано-рано. После тя отпраши с метрото да попълва „бели петна” в познанията си за тази част от Европата, а аз поради все още ранния час, реших да походя до старта. Уж за по-живописен избрах маршрут непосредствено покрай един от каналите, но се оказа, че от определено място до отстрещия на 20 м. бряг може само с плуване, а комуто не изнася (като на мен), се връща километър назад, до откъдето е тръгнал. И псува, разбира се.

Все пак пристигнах навреме, спокойно загрях и се намазах тук-там – предимно около „шишарките”... Времето бе топло (17о на старта и 19 малко по-късно), но за щастие поне не печеше слънце, а според прогнозата се очакваше и дъжд.

След като по отколешна традиция, всеки се „измоча” където, както и върху каквото можа, стартът бе даден и малко над 10 700 мъже и жени (около 30%), се заизнизваха по трасето – твърде тясно и „спънато” в първите 2-3 километра. Особено в случая, в който предварително „сортиране” при подредбата липсваше и бяхме оставени да се позиционираме „коректно” на доверие. Което дори в тия северни ширини само увеличава блъсканицата преди, и непосредствено след изстрела.

Стартирах бойко, с темпо 4:03—4:04 мин/км. и на полудистанцията преминах след 1:26:18 ч. - двадесетина секунди по-бързо от Ротердам. За сметка на това отсечката до тридесетия километър ми „изяде” 30 сек. повече — иначе след двадесет и втория километър бягането ми е почти 1:1 с ротердамската мъка. Особено трудно стана след „Малката русалка” – символ на Копенхаген (дар от чорбаджията на „Карлсберг”, както и още 1-2 музея към нея...), позиционирана точно след 26-ия километър по трасето. Причината бе вятърът – насрещен от североизток за тази част от маршрута, минаващ непосредствено край морето. Все пак до 25-ти километър устисках за 1:43:16 ч., въпреки че загубих няколко излишни секунди в странен, но далеч не безобиден инцидент.

Така се случи, че на едно място трябваше да се прехвърлим през проход в ивица между двете платна, като и по двете малка част бе отделена за трафика, а самото маратонско трасе е оградено с метални прегради и тук-таме с ленти. Доброволците по него обаче нещо се объркаха и не ни насочиха правилно и навреме. След кратко суетене и ругатни на разни езици все пак тръгнахме да пресичаме, но ошашавените разпоредители пропуснаха да спрат автомобилния поток... В резултат състезателят точно пред мен се навря пред едно „Пежо” (чини ми се) „издрънча” отгоре му и поглеждайки шофьора отблизо се изтъркаля обратно по капака на „заковалия” вече автомобил. Останах с впечатлението, че се „отръска като куче” и продължи, но не бих се обзаложил, а и не спрях да проверявам за последствията след мен... Тоест, спрях за момент, опирайки се в калника, но отпраших напред до следваща възможност за пресичане (на около 200 м.), до която колите чинно ме следваха тъй като бях в тяхната лента...

Така, губейки скорост „бавно и полека” (но необратимо), се докарах на финала с времето от Ротердам маратон. Имаше всички изгледи за резултат в рамките на трите часа, но изглежда нещо не дооценявам.

От една страна резултатът на победителя от Кения е около минута по-слаб от този на миналогодишния победител от Мароко, а обикновено е обратното, предвид националността и премията за резултат. Освен това Julius Mutai е с личен резултат 2:14:10 от декември’13, а сега бяга почти 2:18 ч.

От друга страна, много добрият бегач Graham Hеgder в група М50 е влошил с близо 4 мин. постижението си от миналото издание.

И от трета, отличният Per Schwartzbach, който е бегач от първата двадесетица в света за М55 и когото предварително бях „отписал” (мога да го бия само, ако го удари гръм, да речем), е „натоварил” резултата си като миналогодишен победител с цели 6 минути! А е бегач „с история”, която в М50 му позволяваше да бяга в рамки 2:40 — 2:47ч.,  в  М55, 2:48 — 2:52 часа.

В крайна сметка класирах се трети, изоставайки на 6,5 мин. от първия (PER) или в проценти на 3,85% и на 4 минути от втория Andrew Millis.

Който английски готвач (chef) се е изхитрил на по-бързото трасе в Лондон да бяга 3:08 часа (1:1 за първите 25 км. сравнено със сега) и то в група М50(!?), а сега, месец по-късно в по-лоши условия икономиса 10 минути от този резултат, при това пишейки се в М55! Не че не му вярвам, но малко нелогично изглежда. Нелогично изглеждат и резултатите му през 2013 г. 3:20 ч. на маратон във Виена, след месец в Стокхолм отбеляза 3:01:57 ч., а след още един в Рейкявик, слиза до 2:54:30 ч. Следва Берлин на 29 септември за впечатляващите 2:50:17 (личен рекорд) и накрая в Амстердам регистрира вече по-логичните 3:01:30 часа. По-логични доколкото най-доброто му постижение в полумаратона след 2010 г. е 1:27 ч., а това на 10 км., малко над 41 минути... Както казах вече, вярвам му, доколкото съществуват множество обективиращи данни относно факта, че в Рейкявик, Берлин и Копенхаген все пак е бягал той. Макар че с малко предварителна организация и информация за трасето, снимките са си снимки, рамките – рамки, а манипулация все пак е възможна. Анализирайки данните, извън всякаква логика е да имаш опита на 8-9 маратона, от които три (най-добрите) да бягаш с абсолютно равномерно темпо, характерно за много малко и по правило дългогодишни състезатели. При условие, че останалите ти бягания си приличат като типаж с по-малки или по-големи, но негативни сплитове...

Между другото, но от атлетическия му профил в електронното издание на „British Athletics” е видно, че за 2014 г. Андрю фигурира като 54 годишен. Очевидно хемпширският готвач (друга дума имах на устата обаче...), е решил да прави РR към основната си професия, в която както личи от публикации, доста добре се изявява. Не че ми пука за трупането на имидж от негова страна, но що пък да подяжда моя, който и без това не е особено висок, еле у наше село... А иначе, дали са бягали „тандем” (предавайки чипа, като щафета) или бай Андрю от 2013 г. злоупотребява с „подправките” (на които се дължат флуктоациите в резултатите), ми е все тая, но този път човекът финишира бая свеж и с приповдигнато настроение... На всичко отгоре, последната отсечка, след 35-ти километър, му е НАЙ-БЪРЗА изобщо за цялото разстояние! Да е жив и здрав!

Както казах, класиран съм трети от 372 стартирали в М55 и 286-ти от 7774 мъже. В общото класиране съм 296-ти от 10 770 стартирали мъже и жени.

От мъжете по-възрастни от мен са 270 души, но нито един от тях не е преди мен. Пак между другото, но анализирайки резултатите, ми направи впечатление петият в моята група – Soren Stryhn. Носеше редкият номер 12345, който за случая е равнозначен с петте еднакви цифри в регистрационните табели на нашенско парвеню. Като състезател е около моя калибър с лично постижение под 3 часа и всички данни за бягане около 2:55 ч. Този път, след 30-тия километър буквално беше залепнал за пътя, но въпреки това почти до 39-тия бягаше пред мен. Оказа се твърде заможен тип – изпълнителен вицепрезидент на голяма консултантска компания, във връзка с главния спонсор на маратона, преминал преди това през директорски постове в десетина други от различни браншове. Колега така да се каже – икономист. Единадесетият пък (Jon Stеphеnsen), не е чак толкова изявен като бегач, но пък се оказа пенкилер-момче. Тоест, архитект, режисьор, сценограф, актьор в ситикоми и дори журналист към една от спонсорските медии. Последният му недостатък е, че му е отделена собствена страница в Уикипедия, а родът му така да се каже бил „от сой”. Абе какви работи научава човек покрай търчането...

С другите от културен характер няма много-много да ви занимавам, поради липса на място, пък и не знам дали издържате на четене. Интересен град е, с много и стара история. Няма задръствания и замърсявания въпреки оживения трафик. Зеленина и вода – бол. Развит, редовен и чист транспорт в т.ч. общественият. За отбелязване е, че дори живеещата в Германия Антония, се впечатли от простора във влаковете им, както и от уредбата на метро-мотрисите. Скъпо е – около 130 %, сравнено с цените в Германия да речем, а за отделни стоки и доста повече. Единствените неща, които ми се сториха с прилична цена са бирата и велосипедите. Във вторите дори по моите български критерии бих инвестирал веднага при наличие на подходяща инфраструктура. Скоростен (с тънки капли и гуми) макар и градски велосипед с отличен дизайн струва около 600-700 лв. Бегачи се намират за около 1500, а върхови модели вървят около 4000 лв. Което изглежда много, но не и предвид факта, че дори в Експоцентровете на маратоните из Европа, при все отстъпките, цените на тези модели надвишават 2500 евро. Като зяпах цените и стандарта на живот в Дания, аз лично останах с впечатлението, че градския велосипед е на цената на една дневна заплата – поради което ги захвърлят където и както им падне и не жалят много, ако някой им среже осигурителните вериги или ако им замрази и след това счупи катинарите... Или поне не повече от български пенсионер, комуто са откраднали десетина лева.

В Копенхаген може да нямат неща, които за нас са ежедневие, но пък си имат от всичко друго по много. Това катедрали, увеселителни паркове („Тиволи”), кули, дворци, замъци и крепости, борси, кралска опера и театър, музеи, филхармония, национална и други галерии, църкви от различен калибър, в т.ч. Руска и Синагога, Арсенал, Университет и Филмов институт, Обсерватория и Планетариум, Концертна зала и IT-институт, круизен порт и... каквото се сетите! Имат си дори музей на „Рекордите на Гинес”, който е единствен в Европа. Имат и “Jewish museum”, който за разлика от предния, е един от много-много такива по света. Копенхагенският трябва да е вид „намигване” заради възгледите по въпроса на М. Лутер, както и за ролята на прогермански настроения социалдемократ Торвалд Стаунинг, която не се различава много от тази на норвежкия Куизлинг при подготовката на „Операция Везерюбунг” и окупацията на тия две страни през 1940 г. Роля, почти идентична с тази на проф. Цанков в България от 1923 г. насетне... Все пак редно е да отбележим, че измежду над 8000 датски евреи, едва 500 (по-бедните) дочакват депортация, а само 10% от последните губят и живота си – на останалите е дадена възможност да се изнижат в и през Швеция. По които показатели строго погледнато датчаните тихо ни изпреварват, ако вземем та наблегнем на ония 11 400 от „новите български земи”... Щото нали, 11,4 хиляди от 60 хиляди са 19%, докато 500 от 8 хиляди си е тройно по-малко. Иначе тогавашният датски статут (след „окупацията”, де), никак, ама никак не се различава от българския. И знаете ли, точно в единия от даровете на бирения бос Карл Якобсен, в прочутата и разширена наскоро Глиптотека, забележителен музей на изкуството от най-висока Евро-проба, в който нито имах време, нито желание да вляза, но се разходих около нея и открих интересен артефакт. Фасадата на монументалната сграда е видимо ремонтирана и освежена, а по част от орнаментите личат „козметични” намеси, създаващи илюзия за естествено развитие на изобразената символика. В задната си част обаче, с градината приютила едно най-известните копия на „Мислителят” на Роден, автентичността е изцяло запазена – такава, каквато я виждате на сн. 5! Под прозореца „като за снимка” си почиваха двама юнаци от вътрешната охрана, изцяло в черно – само автоматите с правоъгълни пълнители им липсваха за по-пълно внушение! Пак между другото, но като отворих дума по темата, и си спомних как с дъщерята се шляехме в района около споменатия по-горе еврейски музей. Сетих се и, че горе-долу по това време в Берлин, пред аналога му, някакви изроди са стреляли безогледно и на месо. И пак стигаме до дилемата „да бъдеш или да не бъдеш?” – без значение дали семит или антитакъв... Пак се отплеснах.

А исках да разкажа накратко за посещението си в Розенборг – демек, двореца обитаван от династията, преди сегашните владетели да се преместят в Амалиенборг и други съвременни палати като Фредеборг, например. Впрочем не толкова далеч в родословието на сегашната кралица има и един Алберт Сакс Кобургготски...  А и съвсем неслучайно прадядо й Кристиян ІХ е наричан „Тъста на Европа”.

Както споменах в началото, в съботата наблегнахме на пикника и оставихме двореца за неделята. Точно по прогноза малко след като финиширах, яко заваля (съжалих тия след мен, някои от които завършиха към шестия час) и след като се изкъпах, хукнахме и към тая забележителност. Първоначално се учудих на накиснатия от дъжда армейски караул с М16 на рамо, но след като влязохме отчетох, че присъствието им е повече от необходимо в района. Трудно е да се изброят, камо ли да се опишат многобройните ценности, представляващи едновременно и исторически артефакти. Много от тях са просто предмети за разкош, често безсмислен. Не знам, примерно, какво общо имат филигранните изработки на най-различни неща от слонова кост, с „Ордена на слона” (Висш орден в Дания) и любовта на Кристиановци и Фредериковци към тези нещица, но една огромна зала е пълна с тях. И като си помисля колко слона са дали фира за тия кралски глезотии ми се чини, че трепането им е малко! Не на хайваните, естествено... Или огромните армии-играчки от масивно злато, при условие, че и оловото върши същата работа. Или десетките сервизи със стотици позиции всеки един, от севърски, майсенски и друг порцелан, съответно (красиво) изписани.  Па картини на собствените им особи, па ножове, пушки, мускети, арбалети, конски седла и друга амуниция... Па ордени, медали, пръстени, печати, часовници, бинокли... Най си харесах обаче кралския кенеф – с цветен порцелан по стените, отпускаща гледка към парка и дискретно прозорче до вратата. Ама така позиционирано, че прислугата хем да не вижда коронованите задни части на владетеля, хем веднага да откликне на височайшите желания, гледайки последния в очите...

Струва си, разбира се, да се видят кралските регалии и други атрибути на властта от онова време, тоест от времето около 1600 г. насетне, експонирани в избата-трезор. Па, държавния меч, па скиптър, корони... А перлите, рубините, смарагдите (сапфирите) изумрудите и брилянтите как блескат... Тук му е мястото за малко тамошна история, която отчасти обяснява туй великолепие, като демонстрация на могъщество и власт.

Сегашна Дания е както знаете 43 хил. км2, без протекторатите и има-няма 5 млн., ползващи тая площ.. Нявгаж обаче, когато се е структурирала датската държава, а това става около 200 години след нашата (да не говорим за напъните, според които аха-аха да сме първата държава в света...), нещата са изглеждали другояче. По-точно, като структура от холдингов тип – с централна корона и много „дъщерни” такива от по-нисък ранг, по места. Вероятно знаете, но в едно или друго време, за повече или по-малко в „холдинга”, фигурират Англия, Швеция, Норвегия, Финландия, Исландия, сегашната провинция Шлезвиг-Холщайн, както и фигуриращитеи досега Гренландия и Фарьорите...

С което искам да кажа, че особено в периоди на разцвет датските монарси са имали откъде и от кого да вземат, за да има за тях и приближените им от всичко и по много. А който не бил доволен от статуквото, грабвал оръжие и се отцепвал от „холдинга” – та да има и за него и тия около него от всичкото и по много...

Да, ама датчаните вече си били „оплели кошницата” или както е модерно да се казва - „направили първия си милион”, та не се затруднили със следващите. Просто обърнали взор и заместили загубеното с актуалните по-късно южни колонийки. Накрая се лишили и от тях, но го обърнали на неоколониализъм по отношение на други едни страни. „Танто за тунто”, някак си...

Което не пречи да знаем, че „Златния век” на Дания е пак 200 години подир Симеоновия, а преди него датчаните са бъбрили на датски само с конете си, докато ние сме упражнявали български и с магаретата... Да не говорим, че и християни са се оказали по-късно – и то протестанти... На всичко отгоре са си прогонили първоучителя – католик, доказвайки за сетен път, че никой не пророкува в собственото си село. За капак са баш лутерани. Което как се съчетава с „Jewish” не знам, но сигурно има (финансов) начин... Иначе, сравнявайки, викингите с почти същата охота приемат постоянно гонените оттук-оттам. Но за разлика от османлиите, отличаващи се със забележителна верска търпимост, напук на историческите „данни” и предпочитащи да претапят податливите с икономически подход, на северняците отвреме навреме им писвало от бежанците и се хващали я за меча (от шведска стомана), я за разпятието и кладата... Решавали въпроси по европейски така да се каже – цивилизовано.

Продължавайки със сравненията, малка сянка внася 1397 год., когато Дания е най-голяма, но конфузът е само привиден – точно тогава и България е в разцвет и неспирно се разширява чак до 1699 г., заемайки едно пространство по-голямо от днешна Обединена Европа. От Виена на северозапад, до Персийския залив на югоизток и от Каспийско море на североизток, чак до днешен Тунис на югозапад... Със свободно движение на стоки, капитали и работна ръка в тези граници. Е, и с известни ограничения, но то и сега си ги има. Все в наш интерес, разбира се...

Накрая няколко думи за датската икономика. Като им гледах стандарта, бях си въобразил че го постигат с ловене на риби – тия от териториалните води около Гренландия (2,176 млн. км2), Фарьорите и другите от туристическия поток... Пък то се оказа, че се самозадоволявали с нефта (12 млн.т./год.) и газа и дори изнасяли половината. Компютри правели нещо, вятърни турбини, с биотехнологии и с медицина се занимавали, корабоплаване нещо си и някакви „Legо”... А за меломани и „Bang & Olufsen”.  Е имали и висококвалифицирана и високозаплатена (ще рече,  ниска конкурентност на произведения продукт) работна ръка. Може и така да е, но „има нещо гнило в Дания”... Комплексно погледнато, в България си е по-добре – по стара, по-голяма и по-красива държава сме, с едни от най-интелигентните жители в световен мащаб! И от Витоша и Люлин по-високо нема, а от Искъро по длибоко – хич!

Дойде време и за обратния път, който бе безпроблемен, изключая две малки притеснения. Първото бе свързано с нелеката задача от 16 ч. в неделята след маратона, до 5 сутринта да допия останалите ми малко над 2 литра вино, та се наложи да ставам и през нощта..

А второто бе за „братята сърби” при гледката на калния Бял Дунав, която от 8-10 хил.м. напомняше за някогашните чалтици край Марица. Но после се сетих как тъпо ме гледаха „братята” като им бягах в Белград с надписа „Косово е Сърбия”, изписан на родния им език. Сетих се и, че са тръгнали към ЕС, което ще рече, че отдавна са си разграбили и задръстили напоителните и отводнителни съоръжения, а дигите им вече са ерозирали и ми поолекна някак си...

Съвсем, ама съвсем накрая няма как да не информирам, че отново са ма давали по телевизията – този път датската. Ама  жената гледала „онлайн” и освен, че разпознала дъщеря си на трибуната, успяла да ме кьорне докато викам „бау” на едни танцувачки на самба около трасето. Ега ти света, като в „Биг брадър” си живеем – човек да не смее да „замахне” и в Арктика... Може да мислите, че ви будалкам, но който не вярва, нека има търпението да изгледа 6-часовия пълен запис на сайта на маратона – хем по-добре ще види екипа, с който се състезавам...

Тука се сещам нещо не-съвсем спортно, но пък по-близко до стомасите ви. Напоследък взех да се хващам, че колчем тръгна по пазара, все се оглеждам за... гръцки домати между купищата български. Що ли? Ами защото освен по-евтини (гръцки...) се оказаха и по-вкусни! И към многото доказателства се прибави поредното за изключителния талант на българина! Той е толкова талантлив, че за около 15 години е в състояние да съсипе всичко изградено от дедите му за 115! Демек, не са лъжа твърденията на куп професори относно талантите български и отново съм пред дилема – да купувам или не българското? Засега купувам. Не защото винаги ми изнася, а от гол патриотизъм – уж да крепя икономиката ни нагоре по веригата и пирамидата. Чийто шилест връх е толкова високо, че басирам се, е нейде далеч-далеч извън българските предели...

Бъдещите ми планове? Ами вече съм одобрен и регистриран за маратона в Париж, когато трябва да съм в М60. Вече си представихте пролетния Париж, Кулата, Лувъра, Версай, Кварталът на художниците (Монмартър), пл. „Пигал”, Мулен руж и Шанз-Елизе? Ха сега представете си и колко време и съответно бягане има дотогава. Представете си също въздържането от разходки и кулинарни изкушения в дните преди маратон и „ищаха” да търчиш по забележителности поне 2-3 дни след върховото натоварване.

Представихте ли си всичко това? Е, мерси боку - благодаря за вниманието...

  

Ако имате въпроси и / или проблеми при посещението и работата със сайта, моля пишете на посочените по-долу електронни адреси, или се обадете на вътрешните телефони на отдел "Информационни технологии".Електронни пощи:[email protected]Вътрешни телефони:360 или 614
Форма за връзка с насМоля, за контакти с екипа на изданието, мнения, предложения, отзиви и други попълнете формата и я изпратете на екипа, поддържащ сайта.