Пред хижа „Хьорнли” на 3260 м преди изкачването

Паметник на загиналите в района планински водачи

А под този камък почиват първопокорители – скандалните баща и син Таугвалдер

В деня преди изкачването – вдясно горе е мястото ми за нощувка

Бивакът – Вариант 1

Платното, което ме спаси от дъжда. Отзад – примамливите Дент Бланш, Циналтхорн и Вайсхорн

Заключената стаичка отблизо

Процесният ръб – видна е хижа „Хьорнли”

Бивакът – Вариант 2, предпоследен

Хеликоптерът, който постоянно ми създаваше неудобства

Малко преди мястото откъдето се върнах – вдясно заслон „Солвей”

Поглед към забулващия се връх от мястото на връщане

Довиждане Матерхорн, до следващия път...

Дори в ежедневното общуване той рекламира...

Да не забравяме къде и за какво отидохме все пак

123456789101112131415

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

---

Бях обещал да ви опиша катеренето си по Матерхорн.За разнообразие този път го изписах с италианското му име.Висок е 4477,5 метра и определено е най-красивият връх на Европа. Няма да е пресилено ако кажем, че поради многото желаещи да го изкачат(около 2000 годишно), е и най-смъртоносният.Със статистическа неизбежност, всяка година 1%  от опиталите, намират начин да умрат- главно по лесните турове. Пиша “турове” защото пътища лесни(туристически) към него няма! И гробището в центъра на Цермат е пълно с доказателствата…Там обаче е и умрелият в леглото си Петер Таугвалдер- един от първопокорителите на върха.Който Петер, остава в аналите с грозното и вероятно обосновано съмнение, че вместо да ги осигури “за по-лесно”е срязъл въжето на част от групата- някакви си, лорд, поп, французин и едно младо английско конте…Въпросното въже е изложено в музей посветен на Матерхорн и ме наведе на следните размисли:

Съвременната наука разполага с всичко необходимо за да се потвъди или опровергае горната версия. Доколкото обаче, това не е направено или поне няма информация за резултата, то или резултатът уронва престижа на фамилията, планинските водачи, Цермат и донейде на Швейцария или експонираното въже е толкова оригинално, колкото и созополските мощи на Св. Йоан…Да оставим това.

Ще ви зарадвам още отсега и ще си призная, че и този път (след 2008г.) не стъпих на гордото чело на върха, въпреки мерака да го направя.Но ако се вслушаме в либералната икона Джак Керуак и в съвременникът му и фактически негов следовник - “поетът с ватенка”Пеньо Пенев, съществени са Пътят и Движението- дори когато последното се направлява по счупен компас…Но да не ви мъча с философски размишления.

Важното е, че на 05.07. награбих раниците и с наградата (питата кашкавал)в ръце поех по Пътя.Въпросната награда се оказа проблем, тъй като трябваше да съм хептен луд, за да помъкна и нея нагоре. Не идеше да я хвърля, а не исках да ставам смешен, предлагайки я на половин цена на тоя или оня. Затова я връчих на една усмихната китайка в гаровия бюфет на Санкт Никлаус, с уточнението, че ще дойде денят в който ще си я потърся…

След Цермат (1600м нв) смених железниците и успях да икономисам още 150 м от предстоящото изкачванедо 2900 м нв, където смятах да нощувам.Разбира се има вариант с лифт да се стигне на час път, до 2580м, но лифтовете не фигурираха в спонсорския пакет, а удоволствието чини 18 франка - ако ми плащаха по толкова за 2,5 часа изкачване, па макар с 25 кг на гърба, с това щях да се издържам…Така че си ги изходих.Черният дроб изчерпан от гликоген леко ме наболяваше, но не бе нещо притеснително, а и не бързах особено. Така или иначе, денят бе определен само за придвижване до мястото за нощувка.

Достигнах го в ранния следобед и останах леко разочарован. Всъщност, това е мястото, на което подхождайки от Италия през 1983г нощуват Ники Петков, Любо Илиев и покойният вече Иван Масларов, преди прехода до хижа Хьорнли, при първото българско зимно изкачване по Северната стена на Матерхорн. На това място през 2008 г. имаше солиден навес с обръщало на влек и долепено до него постоянно отворено уютно стайче с кюмбе, посуда и места за полягване на двама до четири човека. Сега навесът бе изчезнал, а стайчето си бе на мястото, но заключено с един пиклив катинар, който обаче не бих разбил без крайна необходимост…Наоколо престояваха багер, фадроми, имаше започнат строеж и много, много прахоляк, разнасян от вятъра на вси страни! Вероятно строяха нова хижа с ресторант, а следи от изграждащата се успоредно канализация (!)се мяркаха километри надолу.На всичко отгоре, две малки езерца в близост се бяха превърнали в топли локви, немощно захранвани от изтънели преспи.Добре че имаше и толкоз - иначе водата е на половин час или над час с връщането…

След като хапнах и пийнах(носех към 0,7 л вино), останалото време до здрач отиде в опити да си устроя приличен бивак.За икономия на тегло не носех палатка и реших да се приютя под рехав, грубо скован навес с огнище, на гърба на стайчето.Докато направя каквото трябваше, времето се промени и заваля.Уж бе навес, а капките все намираха начин да пльоснат в пепелта на огнището, разпръсквайки кал по постелята ми.Намерих дъски и някакви найлони и мокрейки се, криво-ляво поопуших дупките.

Тъкмо сколасах, вятърът се усили, ако не до ураганен, до бурен, с пориви над 60-70км/ч и познайте къде отиде резултата от усилията ми…По едно време дъждът спря и дори блесна слънце.Използвах момента и преместих бивака от обратната на вятъра страна, където импровизирах навес и укритие.

И тъкмо смятах да почивам, отново заваля с вятър, но вече не откъм запад, а от северозапад- толкова, колкото отново да ме вали! Изпсувах и се сврях в малко укритие, заемано преди мен от кой знае откъде домъкнала се…овца. При първото затишие грабнах ножа и разфасовах парчета от топ изкуствено платно за строителни цели.Заковах ги (пирони бол, а и чук намерих) и се получи - ни вятър, ни дъжд ме плашеха! Поспах на пресекулки (платът все пак плющеше, а и простатата се обаждаше…)3-4 часа, приготвих се, и към 4:30ч средноевропейско време потеглих по посока хижа Хьорнли и върха. Вятърът утихна съвсем и тъй като беше цели 11-12 градуса бързо прибрах якетата.

Съдейки по проблясващите челници заключих, че докато се изкачвах към Хьорнли, върха откъм швейцарска страна катерят още две двойки - една на около 3650 м и друга на около 4200 над заслон “Солвей”, в който очевидно са нощували. По-късно, към 9, срещнах и две слизащи двойки изкачили върха предния ден и уютно нощували в заслона - бяха дама с френския си професионален водач и млада разнополова двойка алпинисти…

Без да бързам, след час и десетина минути бях на хижата.Спрях за 2-3 думи, оставих едно листче и наченах същинското изкачване.За моя изненада, още в началото отново успях да сбъркам маршрута, но с два рапела (през 2008-ма с един, но имах 60м въже) се поправих - с цената на време, разбира се.За още по-голяма изненада, но логично (тия, които срещнах, разполагаха с описания и периодично си ги зяпат), впоследствие сбърках пътя толкова пъти колкото бе възможно - 6-7 в изкачването и 1-2 на слизане, доколкото логичното продължение е по-видно отгоре.Катерех без каска и на едно място набрах бая страх докато едни камъни прехвърчаха край мен – добре, че се случих в нещо като надвес…Виновниците се оказаха алпинисти, които се качиха с хеликоптер на различни точки по ръба и обрушваха скали в опит да укрепят и обезопасят едни сандъци (“Звук и светлина”), по проект “Цермат”, в чест на годишнината от първопокоряването и със спонсорството на “Mammut”.Голямо крещене падна докато ме забележат…А и хеликоптерът периодично ме притесняваше - не толкова с шума, колкото със завихрянията, които създаваше…Които завихряния, в случаите, когато не ми пречеха пряко, поради силно ерозиралите, ронливи участъци, бяха потенциален катализатор за каменопад.

Нейде преди обяд бях встрани и малко над “Солвей”, край който се “изхитрих” да мина вариативно по дългите плочести участъци в този район. В този момент телефонът в раницата звънна и се наложи да помоля някаква бургаска мърла, да си напише на компютъра “Матерхорн” и да не ме занимава с глупости…Няколко минути по-късно, на 4060 м нв, телефонът отново се раззвъня и не искаше да престане - а бях в стойка “разкрачен стоеж” и в опит да се самоосигуря по трудничък участък от поредно сбъркания маршрут. Место, на което ако се изтъркаляш ще си голям “късметлия”, ако се закачиш стотина метра по-ниско на Източната стена…

Няма да описвам кой звъня по същия въпрос, но човекът знаеше, че съм в отпуск, докога и дори къде съм. И предвид съжденията за евентуалната ми полза при решаване на проблема, може би си е мислел, че телефонът ми стои включен, за да му е по-лесно, чрез него да уплътни 200-левовия си лимит…Всъщност, включен бе, заради едни хора на Хьорнли, които сегиз-тогиз и така да се каже по задължение кьорят с бинокъл ръба…Нейсе.

Веднага след тая случка спрях, огледах се, ослушах се и без капка колебание или съжаление се връцнах наобратно! Предчувствал съм галиба, че “респондентът” не ми е на късмет.Което е доказан факт от други случаи, а се потвърди многократно и сега- чак до връщането ми в Димитровград!

А иначе, тук замалко да напиша, че съм се върнал заради забулващият се връх, няколкото капки дъжд и недържащите по мокри скали вибрамови подметки…Бла, бла! Разполагах с топло яке, котки, малък пикел и с цели 40 м осеммилиметрово, макар и нединамично въже - все щях да се справя с нелекото откатерване по обратния път.Проблемът е, че това би ме забавило (и без това загубих време в “литкания”), а едно по-сериозно разклащане на времето би наложило и нощувка - я на “Солвей”, я в някоя от нишите по маршрута.А времето ми бе разчетено до минути!

Съдете сами.Последният срок за връщане на гара Цермат бе 6:30часа на следващото утро.При който вариант губех кашкавала…Майтап бе - все щях да го преживея!

Обичайно, изкачването в свръзка от Хьорнли и обратно до хижата, отнема 11-13 часа. На мен ми трябваха 15 часа, за изкачването от 2900 м н в.(хижата е на 3260) и връщане с раниците пеша до Цермат. Тоест, можем да приемем, че въпреки объркванията съм катерил с подобно темпо. От мястото на което бях, до върха има около 2 часа и още толкова за връщане до същото място.Демек, в идеалния случай, нейде около полунощ щях да съм на гарата и дори щях да имам време да поспя с мисълта за прежаления кашкавал…Всяко отклонение от идеалното обаче, означаваше ИЗПУСКАНЕ НА ПОЛЕТА от находящото се в Италия летище Бергамо! С всичките му финансови и други последици.А те щяха да са КАТАСТРОФАЛНИ!

Тогава още не знаех, че банковата ми карта е с току-що изтекъл срок.А като резултат и от споменатите и подобни обаждания, сефте съм превишил 50-левов кредитен лимит, та след последния разговор ме и отрязаха “изходящо”.(Между другото, но на мама си в…кой съюз е Швейцария, след като ме таксуват като за в Бантустан?) В лошия вариант, щях да се окажа в един от най-негостоприемните финансово райони на финансово негостоприемна държава, с двадесетина франка и десет евро в джоба…Размина се.Не и останалото, но за него по-късно.

Няколко думи за маршрута.При благоприятни метеоусловия, Матерхорн по два от ръбовете си, от алпинистка гледна точка, далеч не може да се определи като труден за изкачване връх. Швейцарският ръб реално е трета, максимум трета плюс категория на трудност.Е, с оглед на възможните “литкания”има вероятност да се попадне и на “четворка минус”, като се премине вариативно до сливане с основния тур.Да, има четворки и дори “четири плюс”, в т.ч. по Рамото над“Солвей”, но те са обезопасени с фиксирани въжета и се катерят бързо, лесно и най-вече БЕЗОПАСНО - особено от 58-килограмов маратонец. Проблемът на този връх са нестабилните и ронливи участъци или по-скоро желанието и възможностите за осигуряване. Проблем, който е “на квадрат” при солово катерене, доколкото на много места липсват изкуствени точки за самоосигуряване, а използване на релефа е почти невъзможно. Освен ако не мъкнеш  чувал примки или не скъсяваш за целта основното въже…Така че реално най-трудни са плочестите пасажи непосредствено преди и след заслона (70-80 градуса наклон) и къси участъци под него достигащи до 90 градуса, но с достатъчно хватки и стъпки. Интересуващите се, да напишат в търсачка “Mammut360 projectZermatt” и могат да проследят целия тур “Хьорнлиграт”,чрез снимки през 10 метра във височина.

Ей, да не хукнете сега масово към Матерхорн - той хич не е толкова лесен, колкото ви го описвам! Добре трениран аматьор като мен, при това с известна катерачна грамотност, не успя да го изкачи за 6 часа, считано от Хьорнли! Аз наистина загубих поне час и половина в обърквания, както и в откачания и оправяне на въже, но към върха следва да се подхожда, поне с респекта, който аз имам към него! Ако си позволя лека арогантност, със сигурност ще се обзаложа с всеки, че при подходяща метеообстановка и след запознаване с тура, ще го изкача за под четири часа - по къси гащи, с кецове и едни котки на кръста за всеки случай…Фамозният каталунски катерачобегач KilianJornetя свърши тая откъм Червиния през “Примката на Лъва”за 1:56часа и дори успя да се върне след още час! При това стартира от около 2200 м н в.От своя страна, “извънземният” Дани Арнолд на 22.04.2015г. се изкачи на върха за ЕДИН ЧАС и ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТ МИНУТИ! По страховитата Северна стена!! Сам!!!

Вие обаче - умната! По-паралиите винаги могат да “клъвнат” на желаещи да ви заведат на върха срещу 1500 лева при двама клиенти или срещу 2500 при един. При това цените са от Ранда, от което селище разходите до същинското изкачване плюс транспорта обратно до Ранда, са не повече от 200 лева на глава. Попаднах на такива оферти и ми настръхна косата! Че изисквания за няколкомесечна подготовка, че оборудване, екипировка и умения, като за шестхилядник (най-малко…), че аклиматизация…Глупости! Достатъчно е да сте здрави, средно тренирани, с начална алпинистка подготовка и с “дупе”, тоест с психическа устойчивост! Иначе съвсем резонно възниква въпросът: Добре, след като отговарям на всичките тия предварителни условия, за чий ми е тогава водач? Особено ако сме двама и можем да си партнираме…

Както и да е, но това бе всичко което мога да споделя и посъветвам евентуалните мераклии или поне онези с по-малко опит и от мен.

Сега за “останалото” по Пътя към България и в частност,този към Димитровград.

Като начало, още със слизане в базовия лагер установих, че раницата ми, която бях завил с найлон на гърба на постройката, е изхвърлена настрани и…натъпкана с камъни, барабар с другото и съдържание, от което все пак нямаше липси…Признавам си, че не очаквах подобна изродщина.През 2008-ма същата раница престоя с дни съвсем сама на същото място и никой нея докосна дори! Пак тогава, на около 3400 м н в.зарязах раничка с пари, документи, билети, каска, пикел, котки, въже и яке, но нито за момент не допуснах нещо лошо…

Авторите се оказаха чехи или словаци, наети за изпълнители на строежа - биобоклук  някакъв…Повярвайте, няма биологична единица с остатъци дори на човешко достойнство, която би постъпила по този начин! Все пак от билетите, грамотите, проспектите и щампованата раничка, ясно личи кой, какъв и откъде е собственикът.Само дебил не би се сетил, че същият този собственик е тръгнал към “острото нещо”, предвид помощното въженце и 2-3 карабинера оставени в раницата…А всичко това сборувано иде да рече, че въпросният собственик, освен известно количество “топки”, има УВАЖЕНИЕ и съответно ДОВЕРИЕ към ХОРАТА по тия места! И само олигофрен без самоуважение би си позволил простотията с камъните! За такива винаги идват малко добрините дето сме им сторили - както тия през 1968-ма, така и другите, към представителките на бивша Чехословакия, толкова обичащи Южното Черноморие…Даже съм склонен да допусна, че конкретният изрод е интернационален продукт на гореща гларусо-циганска (по бащина линия) и алкохолно-опиянена (по майчина) лятна любов! Допускам такъв вариант, щото ако баща бе някой, като някогашния гларус и днешен Пич Божий (примерно), то греховният плод вероятно би имал по-благородни гени…

Тук смятах да ви занимая с твърде наболелия към оня момент проблем с пропуснатия сутрешен тоалет и твърде оживената и абсолютно открита околност, но ще се въздържа.Въздържах се чак до Шварцзее с лифта му, след който си останах самичък…

Зар-зор, но в 19:15часа бях на гарата и безпроблемно се придвижих до Висп, пътьом прибирайки кашкавала.С голямо облекчение установих, че гаровият супермаркет все още е отворен, избрах 2 бири и бутилка червено, па се оттеглих в близката градинка да вечерям. Клепачите ми бързо натежаха и се хоризонтирах на пейка под една кичеста липа. Горещо беше.Не идеше ни да се завиеш, ни да стоиш отвит придвид гадините всякакви. Все пак поспах 2-3 часа и се преинсталирах на гаровия перон, където полъхваше, а се оказа и зона свободна от насекоми.Където обаче някакъв напушен тип (усещаше се дим), взе да ми подсвирква с неясни намерения. Игнорирах го, но след малко той пристигна - да се запознаем тъй да се каже. Оказа се “афро”, в да го речем доста разгърден вид…Благодарих за интереса и като му посочих пикела, много любезно помолих да си потърси друго занимание.Последва извинение с обяснението, че дошъл само да провери дали “сър”(аз, демек…), е добре…Хайде, холан!

Вече на съмване това приятелче не спря да ме изненадва. Първо порови из кофите, избра си един по-читав фас и ми поиска огънче.Пратих го “на майната му”, но той се сдуши с членове от първия влаков състав и се уреди с цяла кутия, от която не спря да пафка докато безцелно буташе по перона един куфар и …екстремни ски! После поиска да му сменя пари.Взех го за от ония с “куклите”и пак го пратих на …същото място, но веднага си се присмях - какво ли пък имах за обмяна, че и да ме измамят…Черньото обаче се изгуби някъде и когато се върна с ОГРОМНА торба покупки (суперът отваря в 5часа!), си дадох сметка, че ако въобще беше, човекът си е най-нормален хомосексуалист, а не някой прост педераст! Което впечатление се затвърди, след като “съквартирантът” най-спокойно се настани в първокласен вагон на композицията за Цермат.

А аз за сетен път се предоверих на швейцарската точност и на табела “отваря в 5:30часа”, за тоалетните си нужди.Па като не стана, подир 15-20 минути отново подирих парковете…

Сетне закъсня влакът за Милано, преместиха го на друг коловоз, но нали съм си (полу)“полиглот”- оправих се. По пътя закъснението нарасна и в последната възможна минута скочих в трена за Бергамо.Поздравих се за успеха с малко артисало вино, когато започна безкрайно… чакане. Времето ми изтичаше, а информация никаква и отнийде - Италия…(до там чак е стигнала българската Орда…). Отновоизкрейзих и се разтърчах из вагоните.Появи се и полиция, но ще ви разочаровам - този път не беше заради мен. Някаква тъмнокожа умница пипнала нещо, електрониката на вратите “бъгясала”и къдравелката пищеше отвънка - сакън, да я не забравят! Появи се и представител на фирмата, с безкрайните си телефонни разговори без видим резултат.Имахме лек спор и към 35-тата минута закъснение вече бях с единия крак в ареста, когато все пак влакът потегли, а в добавка получих топлите ръкостискания и извинения на фирмаджията, който твърде напомняше мафиот.И вероятно бе, ако съдим по начина по който го гледаха и слушаха (нещо средно между уважение и угодничество) трима полицейски служители…

А цайтнотът все повече се задълбочаваше.Забелязах, че един от спътниците ми също е притеснен и след спирането в Бергамо хукнах след него - “той по-добре знае”…Засили се към първото такси - то май алтернативи вече нямаше.Изфъфлих нещо и човекът любезно прие компанията ми - зер, имах точно 9,90 евро! Впрочем, километрите по права линия са 2,5 и около 3,5 по пътя - извървях си ги при пристигането.Накрая апаратът показваше 18,20 евро - а квичат, когато софиянци ги бръснат със 100 лева за десетина километра! Бръкнах се за моя дял, но спътникът ми се усмихна, плати и уточни, че е фирмен разход - едно от малкото хубави неща през този безкраен ден.

И таман се зарадвах, дето отново съм успял “на косъм”и се оказа, че самолетът още не е излетял от София - язък за бързането и нервите!

Накрая все пак се добрах до България и дори не се появиха рекетьори пардон, контрольори, да ме глобят, че пътувам само с един билет…Седнах в колата и агале-агале се затъркалях по Бойкострадата.На участък с насрещно движение бях оставил стотина метра до тия пред мен, но си карах с разрешените 90 километра в час. Когато някакъв аскуфски …ас с Мерцедес се напъна да мине пред мен.Къде на …си ще идеш? - рекох си, но колегиално се отместих в края на аварийната, следейки го в ретровизьора.Което ме разсея и скочих в “незаобиколим (метър на метър)фактор”-дълбок и наглед нелогичен резултат от премиерските магистрални усилия…

По-късно спрях и огледах щетите.Яката стоманена джанта бе хлътнала с по3-4 сантиметра, но гумата изглеждаше читава. Размина се, помислих си и продължих, псувайки тъпото хасковско копеле.Няколко километра по-нататък усетих увеличаващо се “дърпане” и добре че наблизо се случи бензиностанция.Иначе щях да видя зор с напомпване на помощното колело.Което не бе вадено от гнездото си 18 години (!), та се наложи да скъсам държащия го болт.Крикът също бе ръждясал, но се справих и малко преди полунощ, най-сетне бях в къщи! Нямате представа колко вкусна ми се стори ракията, след  48 часа физическо (но най-вече психическо) натоварване, от които едва 5-6 часа неспокоен сън…

В заключение, като се замисля, не са много лудите, които на следващия ден след изнурително маратонско бягане на макс, ще нарамят раниците към Матерхорн – дори ако амбициите им не отиват по-далече от Швейцарския ръб. И не че е кай знае какво, но чувствам нещо като гордост, дето на 60 години съм още сред тях...