Призьорите накуп

Жанет Маринова – победителка при жените

Дилян Бояджиев – първи при 30-годишните и втори в генералното

И на това място не бях заставал ...

... в такава компания

Чистата слава

Отборът без треньора

Щемпелът на клуба ...

12345678

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

---

На 12.11.2016 г., след като сторих що можах на маратона в Порто (за него – в отделен репортаж), група ентусиасти, между които доайенът на маратонското бягане в областта Димо Маринов, учредихме това което в Димитровград никога не е имало – лекоатлетически клуб.Който представете си, ще осъществява дейността си в ОБЩЕСТВЕНА полза, според учредителния акт.Нагърбих се с тежката отговорност да стана кръстник на клуба и пръв негов председател на обществени начала. В добавка изработих и проекта на клубния щемпел който виждате на снимка № 8.Латинският надпис на щемпелаe сентенция на Овидий и има различни преводни нюанси, но най-общо означава: “Делата (постъпките) умират(се забравят) – паметниците(им) остават!”Надписът на кирилица е перифраза от друга моя перифраза на известния текст за съдбата на народ, който не помни, не познава и не тачи миналото си, а още по-малко се учи от него – който текст общо взето е с неизвестен автор и поради това, в различните си варианти се приписва на различни. Сложих надписи на латиница и кирилица неслучайно, а за да подчертая, че сме различни, но все пак във все по-глобализиращо се “село”. То и името на клуба е неслучайно – освен, че означава “Серьожа Кючуков – Нова (демек, различна) Атлетика”, името крещи за родословната ми и други свързаности с АТЗ“Сталин”, Химкомбинат “Сталин”, СХК-Димитровград, ТХК-Димитровград и “Неохим”-Димитровград. Дори допускам вариант, някога, дъщеря ми(която след 17 години в Германия най-неочаквано реши да се дипломира, при това по старомодния начин с ходене по лекции и упражнения, плюс досадните зачоти и явяване на изпити – по причина, че германската образователна система все още не е настигнала българската…), да реши да се върне и с трите си необходими за Дружеството езика, компютърната и икономическа грамотност, да заработи за НЕОХИМ. Ако не за друго, от едната меркантилност сал – примерно, когато заплатите в Неохим станат по-високи от съпоставимите германски. Последното несъмнено ще се случи.

Естествено, като има клуб трябва да се отчита и дейност извън напрегнатите и понякога доста неприятни тренировки, които поне трима от състезаващите се за клуба, напоследък  щат-не щат, провеждат по тъмно и при доста некомфортни условия.И доколкото засега сме профилирани в дългите бягания, в това число полумаратон и маратон, планирахме първата си проява като клуб да е едно 13 050-метрово бягане на празника на Бургас – Никулден.Натоварихме се при минус 7,5 градуса и час и половина по-късно се разтоварихме близо до старта пред Морското казино (вече при 0 градуса целзиеви), като допълнихме групата участници в проявата до числото шестдесет.

Няколко думи за трасето. Като изключим краткото стръмно спускане в началото и съответното изкачване по обратния път преди финала, маршрутът е изцяло равнинен. Преминава по крайбрежната алея, а около два километра преди обръщането, напуска морския бряг и стига до “детелината” преди Сарафово. Приятно за бягане, въпреки двата градуса на старта и лекия(3-4м/s) ветрец от запад, който така и не разбрах, дали е леко от северозапад или леко от югозапад…

Потеглихме с предварително определени задачи и цели – някои да се състезават, доколкото могат и с цел призово класиране, други трябваше да проведат бягането според моментната си форма, а третите или по-скоро четвъртия се нае с логистиката непосредствено преди и по време на самото състезание. И тъй като това бях аз, след като определя препоръчителни темпа, трябваше да водя по първата половина от трасето Жанет Маринова.През което време, докато зяпам морето и пейзажа наоколо, трябваше да огледам конкуренцията и да преформатирам целта и темпото според случая. А случаят се оказа такъв, че след като вдигнах с 15 s/км “препоръчителната”, се постарах да успокоя състезателката и да и вдъхна увереността на победител, който никоя от намиращите се на трасето жени няма шанс да бие – особено в последните 2-3 километра! След като и осигурих около 40 метра преднина “за респект”, най-немилостиво и целенасочено я изоставих, въпреки известна паника от нейна страна – здравата психика е фундамент за адекватни на физиката постижения (виж един Йоло Николов, който е пример за обратното – “качество”, което подозирам са наследили и питомците му…)! Иначе, паническия пристъп е естествен за състезателка, която тренира кажи-речи от два месеца, има 1-2 състезания зад гърба си (първото беше неосъзнат прощъпулник, а по второто бе водена), а в не дотам далечно минало теглото и е било…98 оки...!А и предстоеше втората ми задача – да изчакам и изведа до финала по-бавната Росица Степанова. Която Росица, без да го съзнава дори, сътвори малко геройство! Първо стартира недоизлекувана, та направо болна. Второ, бях и казал да се ориентира за препоръчителнотоза моментното и състояние темпо, по изоставането си от нас на всеки пет минути. И като е нямало как да научи, че го “преформатирах”, в изпълнение на заръката, все още неопитната състезателка автоматично е повишила темпото си с 15 секунди на километър и това допълнително и се отрази впоследствие. В резултат на всичко Росица финишира с около две минути по слабо от възможното преди болестта, като цялото това време бе загубено в последните 5-6 километра и не по нейна вина. И за да стане съвсем ясно какво е това “лошо”постижение ще поясня, че средното темпо на километър е с 6 секунди по-бързо(!)от постигнатото от същата състезателка на софийския полумаратон, когато като съвсем здрава Степанова се класира 15-та от българките! Сега завърши девета – на две минути зад четвъртата и около три зад третата.

А Жана направо ги отвя, завършвайки първа с около минута пред втората! И като и съобщих, че го е сторила с темпо 4:24мин/км., не можеше да повярва – защото още не си знае възможностите… То и аз не ги знаех, след като само веднъж я бях видял да подтичва 3-4 км.с темпо около 5:05минути на километър, но все пак заявих на баща ѝ, че няма причини след няколко месеца да ѝ се опрат и 4:30мин/км за полумаратонската дистанция… Сега съм по-склонен да мисля, че няма да и се опрат и 4:20, а 4:30минути на километър ще са ни една по-далечна цел за маратонската дистанция! Което като age grade ще е между първите 3-4 резултата в страната, а в абсолютно изражение между първите пет или шест. По-нататък не знам – засега. Мога само да кажа, че съвсем скоро Маринова ще бяга 10 километра поне толкова бързо, колкото и като тренираща девойка – макар и след бая длъчък времеви лаг…

Улисах се и да не бъда упрекнат в сексизъм, редно е да кажа нещо и за мъжете. Дилян Бояджиев също ме изненада приятно, а може би и себе си(едва ли е готов да осъзнае, че вместо до темпо 3:50мин/км, намалените по стечение на обстоятелствата обем и интензивност “най-случайно” го доведоха до реалното 3:36…)и финишира първи в групата над 30 години и втори в генералното класиране, за 47:01минути – на 15 секунди от първия. На фона на тези 15 s, като малък куриоз прозвуча фактът, че иначе поузрелият вече като състезател, на два пъти (!)е спирал да си вдига от земята падналият и лошозакрепещият се по вина на организаторите номер.Бая се чудихме защо ли му е на бягащия, в челото и на отчетлива разлика от групата, номер за идентификация, а и отговорник по скандалите изобщо и в частност тези при евентуална дисквалификация е друго лице? Куриозът придоби направо куриозни размери, когато Бояджиев призна, че някой(не помнел обаче кой), му рекъл още преди старта: “Ако номерът ЗАПОЧНЕ да се отлепя, отлепи го и го носи в ръка”. Което той всъщност направил, но “след дъжд – качулка”. Впрочем, доверието понякога идва с натрупване на негативен опит – колкото и да се стараеш да избегнеш последното… Сигурен съм, че точно такъв опит го накара в напълно заслуженото интервю за “Скат”, съвсем целенасочено и на място да вмъкне и “Димитровград” – при следващо съм сигурен, че и ще продължи в логична последователност. Докато несблъскалата се с подобен опит Маринова и до там не успя да я докара, в своето също повече от заслужено интервю. Но веднага осъзна пропуска и това е гаранция, че поне ще се помъчи да го избягва в бъдеще.

Колкото до конкретния случай правилната конструкция бе: „Аз и още няколко колеги представляваме клуб НеоАтлетика от Димитровград и сме тук, за да уважим празника на град Бургас. Честито на бургазлии и да са живи и здрави.” С повечко талант можеше да се добави и нещо от сорта: „Хубав град, хубави хора + кмет като мед = най-добър за живеене град в България” ... Стандартизирана и унифицирана митологема, но след изричането ѝ спокойно можех да се обадя на Митко Николов и да помоля да ни закачи към европроект „Бабини деветини”, примерно.

Защото, колкото и да е странно и това е част от подготовката и тренировката! Много хора си мислят, че шампионските интервюта и “спонтанни”изяви са експромпт-фантазия. Не са – с изграждането манталитет на победител(призьор), състезателите вярват в силите си, очакват съответните класиранияи предварително подговят съпътстващите ги изяви – понякога с наставник и пред огледало! И това е част от играта – да умееш да се промотираш сам, ако зад теб не стоят пари и пиари, способни всяка спортна мравка да раздуят до размерите на слон– естествено с помощта на продажни, но по-често просто глупави журналя…

Както и да е, да отбележа и своето “класиране”. Завърших трети в групата на шестдесетгодишните, като не съм сигурен дали имаше и четвърти… На награждаването първият колега ми направи комплимент или поне така си мислеше, с думите: “Ти май хич не се напъна, а?” Поздравих го за победата разбира се, но не му спестих факта, че спейки мога да пробягам трасето около пет минути по-бързо от него. Та, ентусиастът се напъваше на около 150 метра пред Жана и ако бях продължил да ѝ помагам, дори нямаше да е необходимо да ускорявам в последния километър – и без ускорение щяхме да сме пред него… А републиканските прояви отдавна не са ми дразнител – с изключение на ония в които директно мога да сравня “ейдж грейд”-а си с този на републиканските шампиони и онези, в които мога да откача някой лев джоб парасъ.

Толкова за тая ни първа проява като клуб. Следващата, която се очертава са едни сигурни  20 километра пак в Бургас през януари и може би едни не толкова сигурни 10 в Правец, на връх Нова Година. Разпределението на задачите остава същото – да речем, до крос “Ивайло” и републиканското по полумаратон, на които “всяка коза ще е за своя си крак”. А виж, на големия и престижен маратон в Хамбург ще си ида самичък – по много и все важни причини.