Пред прочутата „Арена ди Верона”

Техническият университет „Сан Зено”, където нощувах

Автопортрет с всичко забележително плюс монсеньор Миндзони

Край река Адидже – естествена защита на града

Една от катедралите, в случая „Санта Мария”

Навалица пред прочутия, но бутафорен балкон – не по-малка от тази пред късметлийската дясна цица на Жулиета (онази същата)

На централния градски площад

Симбиоза между архитектура и фрески

Една от останалите от римско време порти на града

Изглед към един от градските дворци-музеи

Така мокро изглеждаше утринта преди старта

Точно преди състезанието, обърнете внимания на шапката за баня...

Част от афтърпартито след финала

Награждаването

... и поводът за него

123456789101112131415

Не знам дали ви се е случвало, но тези с дископатии знаят колко неприятно е да ти се възпали нерв, както и последствията от това. За разлика отпреди 4-5 години, този път потърпевша се оказалявата ми нога.Въпросният нерв се “обаждаше”отдавна, но след разгрявка болката утихваше и не му обръщах внимание. До момента в който след едни студени 22 км., два дни по-късно, времето рязко се затопли и при интервална тренировка стана белята – таман 18 дни преди състезанието… Препсувах и прекъснах тренировките или по-точно за останалите две седмици, с болки скърпих общо 14 километра – шест, плюс още осем…Дори не помислих за нестероидните ПВС заради страничните явления – исках дасе бягам, но държах да е на ниво, а не с туристическо темпо… Вероятно и от променливото време, но положението се влоши и когато на 12.02. слязох от колата и потеглих към летището едва вървях и ща-неща посегнах към Ибуфлам 800, който от предпазливост делях наполовина.С помощта на половинка вино(не ме пуснаха с него в аероплана…), без проблеми устисках седенето до Бергамо и дори походих три километра до гарата – имах опита от лятос, та нямах излишни 18-20 евро за такси. При условие, че толкова чини пътят от Бергамо до Верона и обратно. В моя случай малко повече – една италианска циганка с гени водещи чак до Алцековите българи, ме излъга с две евро в рестото – с изтъркания номер с многото звонк, но все пак не на битак, а в бюро на “TRENITALIA”! Циганинът си е циганин – без значение от гражданство и обществен статус. Както и да е...

Не бързах и за кратко се разходих из Бреша търсейки по-голям (предполага се и по-евтин) супермаркет. Не уцелих такъв, но изобщо не съжалих за трите евро похарчени за бутилка ароматно “сира” от Сицилия с алкохолно съдържание 13,5% Vol! Особено след като го сравних с българските, които в ценовия диапазон 3-6 лева бутилката, могат единствено “водада носят ” на италианските си събратя…Така, че обядвах без угризения за лошо похарчени пари и продължих към Верона. Където за кратко обиколих една от многото някогашни порти към града – колкото да намеря по-закътано място за бъбречния филтрат. След което се отправих към Спортната палата (до бая внушителният стадион с името “Маркантонио Бентегоди”) за стартовия си пакет. Типично по ориенталски служителите не бързаха и я отвориха със закъснение, но тъй като бях между първите бързо се оправих.И веднага хлътнах в близкия “Мигрос”– току-виж артисам без електролити. Избрах три различни от червения диапазон и шише изворна – да се измия, ако спрат чешмяната… По-късно налетях и на “Лидл” и като съобразих, че изцяло почиващият на легендии предания “Valentine’s day”всъщност е далеч по-земният Ден на лозаря и овощаря, прибавих още бутилка – за зор-заман, а и от бягането до обратния полет имаше цели 20 часа…

Междувременно заваля, но не се притесних особено – до мястото за нощувка имах още около километър и нещо по права и най-много два по крива линия. Не носех карта и се ориентирах по “гугъл-спомени”. Сравнително бързо стигнах “около” и “тук някъде”, но като не пресякох търсената улица, реших да питам – със сигурността, че веднага ще ме упътят, тъй като вероятно е в радиус 300-400 метра…Питах поне десет макаронаджии и жабари и половината безпогрешно откриха адреса на гугъл-приложенията си.Никой обаче не успя да ми покаже посоката, в която са проклетите “виа” и “каза”, а тия, които се опитаха, още повече ме объркаха! Разбира се имаше начин, но едно, че валеше, друго, че се смрачаваше, трето че трябваше да вадя очила, четвърто че мразя тия джаджи и най-вече не идеше да им дръпна телефоните и бавейки хората да се ориентирам, та затова се доверявах на простотиите, обикалях като глуха кучка и псувах безпрерывно… Накрая нахълтах на детско парти, където окомуш майка рече: “ми то туй е Института” и посочи едни сгради на около 200 метра! Търсената “Дон Миндзони” се оказа парче от улица дълго 220 метра, а самият дон, свещеник и нещо като аналог на нашия поп Андрей–и двамата убити от фашисти през 1923-та. Различното е, че италианският поп е пребит с железа, а нашият – почетно обесен…Въпросната “Casa San Zeno”пък, се оказа Технически университет някакси свързан с Църквата, а Св.Зенон, тамошният Св.Никола, демек покровителят на рибарите. То аслъ, в оня момент само рибата липсваше…Доволно измокрен и охладен бях посрещнат от любезен младеж, който връчвайки ми ключа рече: “Покрай ректорския кабинет, асансьора вляво, трети етаж”и срещу 32 евро на вечер, се озовах в чиста, спретната и съвременно обзаведена стая с баня и санитарен възел, телевизор с плосък екран, тработещо парно и климатик за по-зиморничави. Макар стъклопакетът и външните щори да не предполагат подобни преживявания…Единственото, което ме смущаваше докато излизах от банята, бе мъченическия поглед на висящия от стената “борец за правда и свобода”, но какво пък – за 32 евро няма Ван Гог да ми закачат я!? Впрочем, в коридора на административния и научен ръководен персонал имаше предостатъчно репродукции на Ван Гог, Гоген, Дега и компания. Но да оставим културата и да се насочим към същественото за историческия момент – бахура.Или по точно към мортаделата, топеното сирене и някакъв сос с които се бях обзавел към виното. Добре, че икономът разполагаше с тирбушон, да не влизам с бутилка в бара – неудобно някакси…Хапнах, пийнах, прозяпах неутешителната прогноза за неделята (с надеждата да не се сбъдне или поне до обед) и се хоризонтирах.

На сутринта изпих шепа хапчета, взех сушени плодове за из път и дори леко потичах между разни веронски забележителности. Деветдесет процента от които са в стария град, на площ около четири квадратни километра, естествено защитена в по-голяма част от периметъра, с идващата от Швейцария и доста широка река Адидже, а в останалата част трудолюбивото население,в стремеж да опази себе си и управляващите(в едно време фамилия Скалиери, а в друго – наместниците на конституционната монархия, кой знае що кръстена “Венецианска република”), е издигнало защитен вал, с полагащите му се ров и опорни фортове с огневи точки. От своя страна управляващите не останали назад, Разпоредили на защитаващото ги и благодарно за управлението им население, а разпоредбата се материализирала във внушителния и силно укрепен Кастелвекио – за защита от защитниците, види се… Да, интересно място е и има какво да се види, особено в стария град, но както църквите и катедралите, така и архитектурата и руините, не изглеждат по-различно от хиляди други нацвъкани из Италия, Испания, Португалия и отчасти Франция.Не по-различен е и фактът, че турист на глава от местните идва малко в повече – за туристите. Общо е и това, че тарикатите от бизнеса разчитат на общочовешкия комплексарски стремеж да се изтипосаш в героична поза нейде си и да пратиш хабера за това на роднини и близки, но най-вече на неблизките…Не се заблуждавайте – дори изглеждащите ви като аристократи, било то “наследствени”, финансови или на духа, също имат тоя стремеж! Само дето го осъществяват различно от масовия, така да се каже, комплексар – едни плащат награбените си милиони за да погледнат Земята от високо, други харчат още повече от тях за красиви, не толкова красиви или за направо грозни цапаници, трети купуватлъскави камъни за узаконени и не дотам сексуални играчки, четвъртите струпват гараж от стотина до няколко хиляди (!)машини със средна цена два милиона евро бройката, пети харчат милиарди за крадени артефакти, които използват предимно като стимул за мастурбация, шести…

Но ОТВРАТИТЕЛНОТО е, че подобни изроди са между най-големите кресльовци на тема: “Борба с глада и мизерията в глобалното село”.По-лошо обаче е, че не остават само с крясъците, а са опасали света с безброй фондации, чиято основна цел е да предпазят богатствата им от разпределителни и преразпределителни процеси извън техния контрол. В които фондации съсредоточават управлението на фондовете си и начеват с“благотворителността”…В зависимост от целите, подпомагани се оказват партии, религиозни и други движения от всички цветове и разцветки на дъгата, в това число и преминалите под нея…Подпомагат се и отделни лица, които понякога са обикновени лобисти, а друг път агенти на влияние…

 Много популярна форма на благотворителност е спонсорирането в областта на научната, експериментална и приложна медицина, за решаване на проблема с плодовитостта, пардон смъртността основно в Африка, както и за някои други проблеми, като тези в Колумбия да речем. В крайна сметка прирастът се урегулира, а като съпътстващ резултат, покрай съвременната мобилност, по света периодично се появяват разни екзотични щамове… Поради генномодифицираната си избирателност те не са масова заплаха, но поради неосведоменост, добре служат за съзнателното и ежедневно стресиране чрез медии.

Стигнахме и до това дарителство.Даряват се медии и мастити социологически формирования – или поне онези от тях, все още непридобити от дарителите.

 В географски аспект почти няма ограничение за благотворящите – от Прибалтика, през Централна Европа и Балканите, до Либия, Египет, Сирия, Ирак, Турция, Афганистан и Иран.Напоследък е модерно дарителството за Украина, а позагуби активност това към Русия…Всеки момент очаквам да обдарят  Венецуела и най-големите и петролни залежи в света – па макар и от по-труден за преработка петрол…Като че ли само две държави са пощадени от дарителство засега.С първата, Китай, поради огромния икономически интерес, дарителите най-почтено си търгуват, въздържайки се с мъка от благодеяния – въпреки, че въпросът с така наречените човешки права е необятен като Тибет, с неговия Далай Лама в изгнание… КъмКНДР пък, въобще и не поглеждат – по няколко причини: Първата е, че там няма нищо интересно. Втората, че още е жив споменът за сравнително бавните, но много повратливи по вертикала МиГ-15. Но най-вече защото вероятно има таен, но дългосрочен договор по който Русия е правоприемник, а Сталин, пардон Путин, не е Троцки, извинете Горбачов или Елцин…А иначе, очевидна е приликата между дуалистичните ГФР-ГДР, Северен-Южен Виетнам и Северна - Южна Корея. Така че Ким Чен Ун е оставен главно като медийна разтуха – много е забавно, когато КНДР изстреля ракета-носител, да чуеш и прочетеш, че това е елемент от ядрената им програма, а когато Япония, с трета по мощ икономика и безбройни складове с плутониeви и уранови изотопи, демонстративно и в ответ направи същото, да те информират, че целта са космически изследвания на полза миру. Информаторите любезно забравят, че кротките и добродушни японци, са все пак наследници на империя и потомци на извергите потопили в кръв Тихоокеанско-Азиатския регион… 

 Доколкотообаче нищо не вдявам от политикономия (на социализма, капитализма, феодализма и другия, с елементи от робовладелското общество), най-умно ми се вижда да не развивамповече темата, а да се върна към масовката…

Тези които ме познават вече са схванали иронията в последното, а останалите вероятно ще схванат самоиронията в по-предното.За свое оправдание ще кажа, че без крайна нужда, не давам пари, па и да чакам по опашки, за да изчегъртам нейде “СПК”- гледам някак да ранжирам тоалетни, паметници и музеи. Повече се интересувам от други неща – като защо примерно, “Къщата наЖулиета” е на един… хвърлей място от площада с многото сергии и кафенета, а тази “на Ромео” – на още…хвърлей? Интересувам се значи и научавам, че става въпрос за своего рода бутафория, прочутият балкон е строен с рекламно-търговска цел, а ония дето обарват цицата Жулиетина и чегъртат по стените, са същите балъци, като пълнещите разните търговско-религиозни места по религиозни подбуди… Но да не задълбавам – нищо не разбирам от религии, а още по-малко от средства и методи за манипулация…Напълно разбирам обаче Божо Мощите – само не съм сигурен от чиста любов към Созопол ли го прави или от добри чувства към някои по-едри инвеститори? Турих “по-едри” щото не ща някой да изтълкува превратно думите ми… А колкото до Гларуса, много ми харесва определение, което чух от един евреин– приятел на мой познат: “Честен човек, готов на всичко за пари…” Нейсе.

Сега, във връзка с казаното за комплексарството, а и във връзка с Верона, да ви върна във времето 1857-1877 година.На първо място с факта, че почти всички известни ви фотографии на националните ни герои, изобразени в героични пози, не се различават по същество от моите зад волана на BMW-i8.Все е мерак да се представи нереалното за реалност, с помощта на фотографски или друг реквизит.Уверявам ви – в проявите на моята комплексарщина има далеч повече почтеност доколкото обществото е наясно с реквизита, а предвид съвременните средства за информация знае или може да научи, кой и какъв съм всъщност.Докато с Героите нещата са различни. Все тая ми е как  ще приемете това, но повечето от тях са безспорно много смели (и реципрочно умни), най-обикновени разбойници и убийци, оказали се по стечение на обстоятелства нечии чужди наемниции легендирани, като родолюбци или патриоти (по евронормите)…Същностно, патриотизмът им не се различава от този на Трактора, Турука или Тиквата. Почти същата е и платата за него – част от келепира (10 до 15%), плюс безплатни потупвания по рамото, врата, бузката, тиквата и понякога (според обекта и субекта) ачик по задника… Споко, дами и господа, не броя между тях националната Икона, макар да не схващам противоречието – почти всеки от кланящите и се кресливци претендира, че вярва в Господа, който му заповядва да не си прави кумир… А не го броя защото е “друга бира”, много по-класна, но няма нищо общо с публично известното за личността, а още по-малко с публично изговореното! Странно, но никой не пита къде Васил е изучил до съвършенство законите на конспирацията (в т.ч. камуфлажа и макиажа), както и целите, задачите и методите на Тайната полиция и Тайната поща, поверени на Христо Големия?Може би като слуга на вуйча си? Или пък е природен талант? Стриктно бил отчитал всеки грош и пара дори…Има си хас, та нали става въпрос за “народни” средства – суверенът ще иска и отчет! В своето си време например, Иван Винаров и Христо Боев също поддържат образцов отчет, а за да не се объркат, за помощнички имат еврейки, по съвместителство работещи като съпруги – стандартна практика в тия среди – тимбилдинг един вид… В основата на добрата отчетност е и доживяването им до генералски чинове и пенсии. За разлика от тях, на Дякона хич не му е било лесно – трябвало е да пише поне два отчета, а до 1870-та дори три – единия и най-вероятно фалшив, но все пак с краен адресат евреина Шнайдер ефенди и Черния кабинет…Другите разбира се, за Каравелова и оператора си Данаил Попов – поредният бедняк, който с ум и талант внезапно става крупен търговец, в това число на оръжие и поредният богаташ дълбоко замислен за народа си… Може би най-кратко и точно определение за Левски дава друг замислен богаташ и “родолюбец”,стоящ далеч по-високо в агентурната иерархия, но в ДРУГА агентура – Христо Георгиев.Който с писмо-агентурно разпореждане от 11.03.1869до трети родолюбец на руска служба, Найден Геров, пише:“…на приказките на Дякона кажете да не дават уверение”. А на 14-ти юний в обмен на информация допълва:“Какъвто Райнов, такъв е и Дяконът…!”

Сложих многоточие, защото следващото е обида и вероятно лоша преценказа Арсланоглу при пълна валидност за Теофан Райнов – сина на легендарния Райно Попович или поне толкова, колкото спонсора си княз Богориди бей и учениците си братя Георгиеви, Раковский и Кръстевича… Защото пропуснатото е, “ …и двамата за пари, и баща си продават!”… Ако се доверим на Захария и прочутия “хвъркат”разбойник от Вонеща вода (от времето преди да се осъзнае като руски храненик, а впоследствие и руски пенсионер), можем да разберем Христо, който неколкократно е бил заплашван и рекетиран за едни над 100 000 златни рубли руски агентурни пари останали у него още от 1856г – в това число и от изкаралия вече начално обучение по експроприации (примногоцелевия и многофункционален агент и вербовчик Съби Раковлъ) Левский…И ако тогава Азиатският департамент бе погледнал по-сериозно на опитите с техни пари да бъдат финансирани мероприятия против руския моментен интерес, бъдете сигурни, че Дяконът нямаше да се превърне в Апостол… Късметът му е в това, че по онова време още не е умряла идеята за федеративна държава под сръбска шапка ипод руска опека, та всичко се разминава с препоръка към Раковски, а впоследствие и към ТБЦК да си озаптят келешите.Вероятно затова, като извратена форма на благодарност, след като е сторен курбан за интереса на европейските си приятелчета, Васил прави неоценима дипломатическа услуга на Русия с неговото “сам съм, други няма” – ако разбира се и тия му думи не са част от легендата… Защото Русия от 1873-та не е готова да отвоюва балканските си интереси и “дере котки”за да криминализира умишлено проваленият от своите, чужд агент! Аз не зная какви са били мислите и чувствата на Дякона, но знам, че хората за които е работил, малко ги е еня съдбата българска – тяхна основна цел е унищожаване на монархията, разпарчосване и овладяване на Османската империя и осигуряване на безпрепятствен достъп и заселване на евреите в Палестина – на последното султанът се противопоставя категорично! Следващата цел е Руската монархия, с превръщане на Русия в суровинна база и логистичен център за налагане на Нов Световен Ред! Всичко това знаят и в руското разузнаване – в него открай време не работят идиоти, а предвид, многобройните зърнени кантори на Георгиеви и широките връзки на последните в евробанкерските среди, сигурно имат и нужната база данни…Шегувам се, едва ли това са единствените им източници на информация.Кой да посоча още – Начович, Ценович, Димитра Горов и Бенковски? Или полиуслужливият троен, че и четворен агент Раковски?Малко се отклоних наистина, но националните икони заслужават един по-продължителен и дълбок поклон пред тях и паметта на изобразените върху тях…

Между другото, но покрай кончината на наш почти-съгражданин скоро гледах една серия от патриотичната комедия за Джингиби. Онази в коятов руското консулство Левски се предрешава и се представя на Мидхат паша, като граф (или княз) Третяков. Обаче в руската история има само един граф с тая фамилия и той е белогвардейски генерал, роден през 1877-ма и обявен за благородник след тази дата… И тъй като пашата не е кой да е, комуто можеш да плещиш всичко, вероятно героят ще да е имал предвид някой от прочутите Третякови – петербургските “братя Георгиеви”. А смешното е, че в макар измислен епизод, агентът се “законспирира” фактически пред човека за чиито цели работи и то с фамилията на потомствени предатели – внукът на основателите на Третяковската, е висш руски и белогвардейски деятел, агент на НКВД, с неоценима помощ за шпиониране на РОВС и отвличането на генерал Евгений Миллер.В него, от “групата на дядо Яша”(Яков Серебрянский)участие имат легендарните евреи Сергей Шпигелглас (“Дъглас”)и Лейба Фельдбин (“Швед”), но и “българин”–  полковникът от МГБ, ломчанинът Борис Атанасов – с чийто брат-троцкист “нашият”измислен професор Дико Иванов пътува на помощ към болшевиките, за да разстрелва и реквизира зърно в село Паркани и околията –  еврейско-български регион от днешната ПМР. Атанасов-брат след 9-ти дори става генерал и зам-министър –  зам. е и Коларов-син, който пък е анархист…Правнукът Третяков пък, чиято еврейска баба още от 30-те завежда машинописния отдел на НКВД, през 2010-та се спомина малко неочаквано в САЩ, като полковник-перебежчик от СВР и по този случай, бе удостоен с няколко деликатни псувни– хем, лично от Владимир Владимировича!

 Знам, че мнозина ще ми лепнат едно “национален нихилист” и ще посочат политическите и други зависимости на българите под османска власт.Ще споменат разбира се, помохамеданчванията, насилията, убийствата, кръвния данък и дори продажбите на отвлечени за и като роби. И ще са коректни с фактите, но не толкова с тълкуването им и съвсем няма да са коректни с “нихилиста” – само чакам да ми го лепнат, за да им посоча същите неща в днешната ни демократична държава… Като ще добавя и турцизацията на мохамедани, цигани и българи – доброзорноволно или в името на изгодата – както и в повечето случаи от онуй трудно време... Колкото до робите, какво друго са сексуалните и просяците, някои от които осакатени насила? Как да наречем изхвърлените и продадени деца, в това число за педофилски и донорски нужди? Кръвният данък от времето на еничарския корпус, когато най-личните и т.н, ли?Е, да, днес еничарският корпус се глобализира, но отново най-читавите и способни българи бяха ПРИНУДЕНИ да се сражават в чужди “армии”иза чужди интереси! А принудата и насилието винаги са имали разнообразни форми – та, леко с определенията, де…За най-големите патриотари, ще се изкуша да цитирам два реда, като признавам си, хабер нямам защо Лермонтов е употребил определена дума в такъв контекст, макар от името на една черкезка, тоест разбойническа и конекрадска майчица…“Молчи, молчи! Гяур лукавый…Ты раб и трус – и мне не сын!”(“Беглец”).

И като споменах по-горе евронормите, все ми се чинеше, че много таченият днес у нас, български княз Александър IБатенберг, щеше да е много европейско, ако някакси из Верона беше отбелязано рождението мутам през 1857-ма – с къщичка, сокак или поне тараба… Уж сме европейци, кръвни роднини дори, пък не ни бръснат за …сещате се за какво. Толкова за положението ни и уважението към България в Европа, но ние сме си го и заслужили – за чий храним комплексарите във Външно? И аз не знам, но знам че е време, временно да напусна територията на историята, в полза на спорта.

А на 13.02.2016-та ограничих виното до бутилка, изпих си хаповете и като теглих още една майна на метеопрогнозата, легнах да почивам. В неделята се събудих около 5, погледнах навън, зарадвах се че синоптиците отново не са познали и като спуснах щорите, пак се върнах в леглото. Тъкмо задрямах, когато ме събуди характерен шум. Отново погледнах през джама и се втрещих – изливаше се проливен, напоителен и студен дъжд! Започнах яваш-яваш да се приготвям, надявайки се да спре.Па като видях, че часът  наближава, а отнийде взорът надежда не види, нагълтах поредните хапове, нахлузих един дъждобран от еднократните и заприпках към старта. Пристигнах с мокри крака, но поизстисках маратонките, обух нови чорапи и се подготвих за ново и вече цялостно измокряне…Реших обаче да пазя главата (току-виж притрябвала на НЕОХИМ…)и от качулката на дъждобрана импровизирах нещо като шапка за баня, която хвърлих преди финала и насреди Арена ди Верона! Загрях в залата, доколкото бе възможно и десетина минути преди стартовия изстрел се позиционирах в определения ми сектор. Който обаче бе с такива времеви граници, че количеството хора в тях идват малко повече за тесните улици на веронското трасе. Не отчетох това и като не сенаблъсках достатъчно напред, в първите 3-4 километра, докато се поразредим загубих около 20 секунди, които впоследствие не пожелах да наваксвам, при усещаща се болка и неясна прогноза относно нейно развитие или застой.Добре, че в крайна сметка преварих втория в М60 с над три минути – иначе тия от “TDS” публикуват класиране по време от стартовия изстрел – като че сме позиционирани на старта в 2-3 секунди, около Марк Корир (победител от Париж Маратон 2015), а не в 20-30, че и доста повече за някои по-задни колеги…

Иначе самото бягане за мен протече сравнително добре – дори по-добре от очакваното, предвид проблемите с нерва и нарушената подготовка.Бягах около 4-5 секунди/км по-слабо отколкото се полага при такова време, но берекет версин! А времето бе отврат – 3 градуса на старта, 4 на финала и неспирен дъжд комбиниран с лек ветрец!(Точно тридесет минути след моя финал дъждът спря…)За капак, на места калдаръмените и асфалтови участъци бяха осеяни с локви, които в навалицата не виждах, а предвид тия пред мен, имах усещане като да бягах зад камион – накрая бях кален бетер мотокросист! Като резултат, както времената на първите класирани, така и тези на миналогодишните участници бяха с една до три минути по-лоши от тези през 2015 година.Вторият след мен например, през 2015-та е завършил за 1:28:35часа, 3 минути по-бързо от сега, а победителят регистрира 1:03:01часа или с две минути по-слабо време. Освен поради дъжда, самото трасе също не е от най-бързите – поради паважа и калдъръма плюс няколкото моста, вероятно се губят около трийсетина секунди допълнително.А аз регистрирах 1:27:01 часа – в тези метеоусловияи на този етап от подготовка трябваше да бягам 1:25 – 1:25:15, но… Важното сега е да поизлекувам нерва за петнайсетина дни и с минимум поражения върху кръвната картина. За да имам 3 седмици подготовка, от които 2 пълноценна преди Милано Маратон – и да помага Оня!

Няколко думи и за времето след състезанието.След душа, до който бяхме отвозени с нарочен транспорт, доста бодро се прибрах подтичвайки към “Casa Zeno”.Не знаех класирането си, но когато младата и много любезна рецепционистка ми го съобщи, бързо и харизах разните му сокчета, бананчета и ябълчици, грабнах раничката и още по-бодро заприпках обратно. Пристигнах на афтър-партито (измодерих се, ей, но то си е част от оная работа с комплексите, а най-паче от иронията…)с два литра вино и три купона за к’вото там се полага, единият, от които намерих, а друг ми подариха отпътуващи колеги.От своя страна и аз раздадох плодовете, соковете и дори бирите (!) и оставих пред себе си едва три препълнени тарелки паста с доматен сос, обилно поръсена с някакво сирене.Да не ви се хваля, но към десетата минута от сядането си(докато си чаках реда стоях прав, но не и жаден…), бях вече с диригентската палка и тъй да се каже неформален лидер– почти бях проговорил италиански…В интерес на истината, само в моя сектор от залата, в която имаше над 1000 човека – не можеш огря навсякъде! Много ми се радваха, вервайте! Пък като разбраха, че ме и награждават и то за първо място, и като чуха категорията, стреснато изгледаха почти докапченото вино и ако щете вервайте, усетих нещо като уважение в очите на околните – комплексарят знаете, никога не е толкова пиян, че да пропусне такваз духовна чекия! А не би я пропуснал, защото е малка компенсация на фона на българските чекиджилъци стехните творци .В спортен аспект, но не само.

Ей, да не помислите, че за час и половина съм осмукал 2 литра вино? Няма такова нещо– оставих си 300ml за вечеря и потеглих към гарата. Да беше транспортът като германския, щях да пия едно и на езерото Гарда(имах още някое евро), което е само на 15 километра от Верона, обаче влаковете не пасваха и за по-сигурно продължих към Бреша, където смених влака и рано-рано, още по светло увиснах на летище Бергамо. Повечерях, почетох “На Странджа баир душата”, подремнах три-четири часа, после почетох иот“Аз от контраразузнаването” и часът на полета почти наближи. Докато дойде съвсем, размишлявах върху прочетеното и колко нещата са по-различни от това което изглеждат или за което биват представяни.Но стига засега.

Всъщност, сетих се нещо. Ако помните, в материалчето за Берлин Маратон ставаше дума и за параолимпизъм и пара-рекламизъм, а покрай тях за недостатъчен допингконтрол и в частност, за смуглата героиня Стела Енева, която “течеше”от всяка медия – барабар с питомеца си Михаил Супермена.Е, не минаха и три месеца и нашето момиче отново се прочу –  за неудоволствие на администраторите, които “усвояват”държавни парипокрай подобни добре напомпени (в т.ч.медийно) бутикови екземпляри.Поради което с известна гордост и почти след всяко състезание ви описвам допинга който регулярно приемам, количествата и схемата на прием, а често ви го онагледявам и снимково(виж сн. 3). Дори аз се чудя, как още не са ми спрели правата, при перманентния и ежедневен допингконтрол в къщи…Но как без допинг се постигат постижения на световно равнище – макар в М-60?

И като заговорих за права, на 19.03. в събота, на път за крос “Ивайло”, Някой май ми направи последно предупреждение за спирането им. “Колт”-та се трансформира в скрап, а аз все пак бягах и дори спечелих в групата над 50 години.Време е за изводите и може би за вид смирение или примирение, но ще споделя нещо лично – все по-неуютно се чувствам в тази държава! Мисля си дори, че ако по някакво стечение на обстоятелствата се наложи да ме призоват и въоръжат за защитата ѝ, то първият ми проблем вероятно няма да са братята турци (примерно) – те нищо лошо не са ми направили, а ако следват и османската традиция, вероятно ще предложат по-изгодни условия от тези преди тях. Предполагам, че първо ще се огледам за наличието на определени представители от правоохранителната и в частност от съдебната система, с цел да им разясня последствията от “приятелския огън”. Вярно, нямам лекторските умения на професорите Александър Солоник и Александър Пустовалов, нито тези на академик Алексей Шерстобитов, но в една по-мътна обстановка ще се справя…