В Експоцентъра с картата на маршрута

Част от групата

Дежурното селфи

Символ на правата и свободите в Турция

Както се ослушват, всички тия ще ги прередя

2 часа преди старта

Хидратация след тренировка в родопите

Така изглеждат тренировъчните трасета

Част от "базовия ми лагер" в село Добростан

Просто хубав кадър от Родопите

И още един - в дъното село Добростан

След тренировка по пясъчните дюни хидратацията е задължителна

Със съпругата на Кръстова гора след поредната тренировка

Неумело селфи на връх Белинташ

123456789101112131415

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

---

Пак не удържах на думата си. Заканих се повече да не уважавам комшиите с участие, но размислих. Близко ми е, сравнително евтино  ми е, а и маратонът е между едва 25-те в света със „златен” сертификат – що да не участвам? Поръчах на дъщерята да ме регистрира и като му дойде времето потеглих с „Бохемия” срещу 168 лв. кеш-пара във вариант с две нощувки. Разбира се, преди това пак ходих до Шипка (за „надъхване”), но не забравих да си взема и вазелин – твърде влажно е времето в Истанбул и опасността от протриване при бягането е повишена... Той и вазелинът ми е турски – специален. Преди 5-6 години си бях забравил българския и срещу лира и нещо получих, хем бол, хем розов и ароматизиран – пазя си го за специални случаи. Майтап бе, на всеки маратон си го нося, че и раздавам дори. Нейсе.

Като изключим необичайното забавяне на границата откъм турска страна (цели 3 ч.!) всичко бе нормално и познато. Този път групата бе по-рехава, но и по-разнообразна. Обичайните пенсии бяха само 2-3, а от останалите имаше всякакви – семейни и несемейни двойки и приятелски групички, в т.ч. две хомосексуални от двата пола за пълна представителност на извадката и в рамките на средностатистическия процент... Плюс дежурния малоумник в лицето на моя милост. Та в този състав навлязохме в същинския Истанбул под „акомпанимента” от множество повече или по-малко интересни исторически факти излагани от почти час от необичайно добре подготвена екскурзоводка. Отказах всякакви разходки, посещения на молове и други омръзнали ми неща и след като научих името на хотела и приблизителното му местонахождение, определих среща на групата по-късно там. След което отпраших към кв. „Бакъркьой” и „Синан Ерден Арена” за стартовия си пакет. Организацията бе много добра и не срещнах никакви проблеми. Изненада ме единствено липсата на обичайното за други маратони предлагане на енергийни гелове, барове и напитки за сметка на излишъка от продукти на леката (спортна) промишленост. Но пък почерпиха с някакви много вкусни макарони по турска рецепта, а аз за късмет носех и малко вино в себе си... Виж гелове нямах достатъчно, та се наложи по-късно да импровизирам. Направих няколко дози медено-витаминозен коктейл и като куче зарих шишетата по трасето. Дори ги дублирах за сигурност, в случай че някой ги изрови... Но туй бе на следващия ден, а в петъка просто се върнах в кв. „Аксарай” и след кратко лутане в мешавица от руско-турско говорящи открих хотел „Далан”. Където обясних (пак на руски) кой съм и се разположих с мижав остатък от вино и един садвич да чакам групата. Забавиха се, но все пак донесоха още 3 литра каберне заедно с багажа ми...

Случи се така, че поради чифте-конфигурацията на групата останах „тек” и получих най-добрите условия в необичайно добрия хотел, този път. Тоест цели 25 м² в удивително грамотно и чисто изпълнение. Плюс хладилник и телевизор, който освен обичайните 6-7 турски, 2 руски, 1 украински, полски и румънски канали имаше още петдесетина други в т.ч. дори „Евроспорт”! Разтребваха и много съвестно сменяха кърпи и почистваха ежедневно. Имайки предвид, че подобно соло-спокойствие из Европата чини минимум 40 евро на вечер – к’во му плащаш? На всичко отгоре прозорецът не бе към улицата, та спокойствието бе пълно. Като прибавим и богатите закуски (втората пропуснах – ограничих се с чаша сок...) ГОЛЯМА ЧЕРВЕНА ТОЧКА (в личния ми гидовник „Ес Кей-Тудей”) за хотел „Далан”!

Впрочем след закуската в петъка имах интересен разговор с екскурзоводката. Проучило девойчето, че въпреки маратона ще имат маршрут за оттегляне и ме информира, че щели да тръгнат към „дванадесет без петнадесет” – та ако съм успеел дотогава... Е, рекох й, ако „успея дотогава”, хич няма да ми е до твоята група – ще се прибера с нова кола и още около 40 хиляди долара в джоба... Щото нали, стартът е в 9 часа (в 9:03 точно), от финала до хотела има половин час заедно с получаването на багажа (дори ако не се преобличаш), а първият финишира след 2 часа и 12 минути. Голям смях падна...

Както споменах част от съботата употребих за зариване на подсилки по трасето, а друга част за разходки. Качих се на метрото под Босфора (по-точно под Мраморно море) и се разходих из азиатската част. Далеч по-спокойна от европейската и доста напомняща подобни места в Италия и дори ако щете в Германия – с известни уговорки относно втората дестинация, все пак.

Сега малко икономика. В Истанбул вече нищо не е евтино! Очевидно е избран пътят на привличане на туристи чрез поносими и дори привлекателни цени на нощувките, но за останалото се ръсиш и цените са баш европейски! Един факт. Преди десетина години имаха само метролинията от Аксарай до летище „Ататюрк” с надземно продължение докъм „Долмабахче” и „Таксим”, а билетчето бе лира парчето. Сега метролиниите са повече от 10, но билетът вече е 4 лири. Тоест, транспортът е поскъпнал три пъти (другото е обезценка на лирата) – новото строителство има своята (европейска) цена, макар линиите да не могат да се оплачат от липса на пътници. Те и изпълнителите му са главно европейци... Без да съм разпитвал съм готов да се обзаложа обаче, че за периода заплатите турски са се повишили адекватно или почти адекватно на ценовия ръст – тоест около 2 пъти. Съдя за това по изражението на хората из Истанбул – те хич не ми изглеждат недоволни въпреки театрите на „Таксим”... Ако трябва да се поясня, турците никога не са имали някакви особени „права и свободи”, а сега при Ердоган са изгубили още от тоя сорт... Но подозирам, че на болшинството от народонаселението му харесва да го „пасат” по този начин. Неслучайно употребих „болшинството” – Ердоган е типичен пример за поредно „отгледано” от либерализма съвременно Сталиново копие – контрапродукт на същия този либерализъм! Такова копие е и Владимир Владимирович, чиято поява е закономерна след Свердлов и Троцки, пардон, след Горбачов и Елцин... Приликите между Путин и Ердоган са очевидни – твърда (силна) държава съчетана с мек автототалитаризъм, религиозна обединеност и вяра, плюс патриотизъм (избиващ към националсоциализъм), имперско мислене и амбиции, подчертаване на различия и дори известен изолационизъм наложил се с опълчването на въобразилите си, че вече управляват света...

И хич, ама хич не е случайно неглижирането на „заветите и наследството” на дин-дьонмето Ататюрк в ислямска Турция. Както не са случайни контролът (и използването им едни срещу други) върху една група богаташи в православна Русия от страна на Путин – типично по Сталинов образец... Но стига глобален антиглобализъм. Засега кярим от поредния петролен опит (Боже, как всичко се повтаря през годините...) на две държави (ако приемем, че САЩ и Канада са една държава) и една кралица да предизвикат падането на Володя, но повярвайте ми, по-късно ще си платим – с лихвите. Чрез „ЛУК”, която както вече вероятно всички знаят, отдавна не е руска, въпреки акционерството на Алекперов и Федун. Както и да е, да се върнем на спорта.

 Дойде неделята, а с нея и състезанието. Времето бе облачно (14-16^оС) с кратки и незначителни приръмявания – благодатно както за туристи така и за маратонци. По традиция (и за кадем) отново прередих всички и се качих пръв в първия от многото подготвени и отоплени автобуси към старта. По-късно се усамотих далече от тарапаната (имам си местенца) и си загрявах на воля. Потеглих да оставя багажа си в последния момент и за малко да стане инфекция – автобусите тъкмо тръгваха и ни молби, ни псувни бяха в състояние да ги спрат (инструкции за безопасност, предвид тероризъм...) А и европейците (бяхме 30-40 такива) едни тихи-търчат насам-натам, но мълчат... Вярно, рискувах бая бой, ако някой от домакините вземе „благословиите” ми много навътре, но ме разбраха и аркадаш в униформа спря един от автобусите, в който нахвърляхме багажите си. След маратона всеки си беше в определения му с номер автобус – хвала!

Стартирах доста бодро и към десетия-петнадесетия километър си рекох: „Дали пък няма да „убия змея?” Размина му се – след изкачването към Аквадукта на полудистанцията преминах за 1:26:36 ч., на 25 км. за 1:43:18 ч., но след 2:05:24 ч. на тридесетия километър, предвид традиционния странично-насрещен вятър откъм Черно море и Босфора и 2,5 км. финално изкачване, знаех, че бягане под трите часа ще ми е невъзможно. За капак преваля и не слабо, но поне беше към края... Завърших за 3:02:42 ч. Изобщо последните 5-6 маратона съм удивително постоянен с резултати в рамките на минута, но така и не успявам „да уцеля ваксата” за бягане под трите часа връщайки си формата отпреди 2 години. (А Париж и Берлин ме очакват, така че очаквайте включване – най-напред от Париж и Zermatt Marathon). Класирах се 103-ти от стартиралите над 4500 в маратонската дистанция (завършили в контролата 4100, от които 3200 мъже) и четвърти в група 55-59 г., между 282 финиширали в контролното време. Изпревариха ме уругваец и двама турци, единият от които познавам. Общото между тях е, че и тримата сега влизат в групата, докато аз излизам, а различното, че само първият има по-добър „age grade time”. Като споменах за него, моето време по този показател все пак е 24-то при мъжете и като изключим първите двадесет абсолютни резултата (от тях 13 на тъмнокожи спортисти от Кения, Етиопия, Уганда, Еритрея и Мароко) „клатя шапка” още на 60-годишният Жан Френе (16-ти резултат), 42-годишният японец Йошиказу (17-ти) и споменатият в моята група Жорже Перейра, който е с 19-ти резултат. Тоест, няма от какво да се срамувам – щеше ми се да бягам 3-4 минути по-бързо, ама „като няма риба...” и това бива.

А иначе, Истанбулският маратон, който преди около 10 години беше на равнището на някогашния Софийски (изключая пъвите няколко резултата), непрекъснато се развива и вече трета година е в редиците на 25-те маратона в света с най-висок сертификат. Заедно с бягащите на междинните дистанции (10 и 15 км.) и т.нар. „фън-рън”, през Босфора се изсипват над 25 хиляди бегачи, което си е твърде внушително зрелище. Неизменното присъствие на цялата истанбулска управа начело с „баш-бакан” Кадир Топбаш и кадъна, плюс традиционното изпяване на химна „с блясък в очите”, също допринасят за масовостта и представителността. Присъствието на видни атлети от ранга на Гебреселасие и Пол Тергат (тази година) като официални гости също повишава интереса. Ниските такси, все по-добрата организация и широкото телевизионно отразяване също дават своя принос и Истанбул-Евразия Маратон вече е престижен и доста силен маратон. С моя резултат например щях да спечеля на Атина Класик Маратон, а в Истанбул съм едва четвърти в групата.

Ей, ама пак ма дава’а по телевизията – този път TRT. Та докато се прибирах с „МETRO”нейде към границата почна едно дълго многочасово повторение на директния репортаж от деня и се видях на 2-3 пъти, хем само до Хасково... Първия път съвсем отблизо – докато разблъсквах опитващи се да ми препречат пътя към група „ЕЛИТ”, с която се омешах на старта след багажните перипетии, а по-късно по-отдалече, но се разпознах – по надписа „Неохим”...

Стига спорт, че е безинтересен, а и няма кой да оцени факта, че с  цялата си неудовлетвореност през последните 4 години съм между първите трима на РБ в шосейните бягания по „age grade time” – щото не знае какво значи това...

Време е за малко история – обичам българската (и световната) история както и местата свързани с нея. В началото съобщих, че се разходих до Шипка, но не исках веднага да ви товаря с подробности. Та докато се разхождах между паметните плочи, от две от тях научих, че решителният щурм на османлиите бил отблъснат с песен на уста – в случая с „Шуми Марица”. Според едната плоча запевач е подполковник Куртянов, а според другата майор Челяев – в което няма нищо лошо доколкото двамата са начело на различни опълченски дружини, макар дислоцирани на стотина метра една от друга. Лошото е, че по това време няма „Шуми Марица”, а „Черняев марш”, съчинен година по-рано в прослава на генерал Михаил Черняев. Това е генералът, заради който Панайот Хитов „чопва” 120 лири агентурни пари, купува си лозови пръчки и отказва да поведе четата, оставяйки саможертвата за еуфорично настроения гениален калоферски наивник. Това е оня генерал, който е против руската политика на Балканите и лично работи за друга кауза – южнославянска държава под сръбска корона. В която кауза Царска Русия, кой знае що вижда заплаха за своите интереси... Поради което генералът е в немилост. Тоест, по-малко от „хич” е възможно мундщрованите руски офицери (единият от българска семка), да наизустят българския текст в прослава на такъв генерал, че и да го запеят...

Впрочем, средите стоящи зад делата Черняеви и до ден днешен са смъртни врагове на всяка тоталитарна враст – в т.ч. на абсолютните монархии. Сигурно знаете, че автор на текста на „Черняев марш” е Никола Живков – брат на другарката в живота на Димитър Благоев. Той обаче се явява брат и на още една видна историческа личност, а зетят е само продължител на делото...

Въпросната личност е бележитият следосвобожденски политик Георги Живков. Който по едно време е в ролята на османския таен агент „Жак” трудещ се по указания на началника на османските тайни служби Шнайдер ефенди – австрийски евреин, пряко подчинен на великия везир Али паша. Който Али работи за „европеизиране” на Империята – чрез нейното разкъсване... Почти случайно бъдещият регент Г. Живков е учител в училището на младотуреца Мидхат паша. Пак случайно, но по онова време му се налага да бяга с малко турски лири във Виена, а по-късно с част от „малкото” лири обикаля Европа срещайки се с Бакунин, Херцен Нечаев и Мацини. През 1872 г. се завръща във Влашко и отново се включва в борбата „на терен” така да се каже.

Част от която борба е и националният ни символ, творението на Раковски, Васил Иванов Кунчев – един от агентурните псевдоними на който е Левский. (Както знаете „Раковски” също е агентурна самоличност). И ето ви връзка.

Скоро по БНТ имаше обширно предаване в прослава на други двама бележити руски граждани родени в Карлово – братята Евлоги и Христо Георгиеви. Говориха видни професори и се очерта становището, че за структурирането на Третата българска държава двамата имат несравнимо по-голям принос от всички, които тачим и славим по този повод, но по едни или други причини никога няма да получат такава почит. На тази дискусия се спомена и за посланието на едина  брат до Найдена Геров – „не вярвайте на Левский”. Спомена се и за отказа на Христо да финансира роднината си и съименник Ботйов, с „благовидния” предлог – „намери си гарантин”.

И се обясниха тия неща от видните професори с професионално увреждане (банкери) и като проява на лични чувства. Много се смях...

Мит е, че братята разполагат с малко капиталец, който самостоятелно, умело и последователно докарват докъм днешни 250 млн. долара (6,5 тона в злато – поради което е спорно твърдението, че са най-богатите българи „за всички времена”...). Повече истина съдържа версията, че в определен момент са кредитирани с руски агентурни средства, които те талантливо (и с малко помощ) управляват и многократно умножават. (Защото както талантът им така и връзките им в евробанкерските среди са безспорни и аз бих бил твърде любопитен да проуча генеалогията им поне до 15 век – дори съм сигурен какво ще открия в нея...). А „завещанието” си депозират в руско консулство, а не при нотариус, като щедро обдарена е Задунайская губерния при смешни пари за роднините... Кантората на братята е легалното прикритие на руска резидентура, а от даден момент насетне Евлоги и Христо са и важни агенти на влияние и връзки със споменатите среди! А писанието им до Геров не е нищо друго, а АГЕНТУРНА ИНФОРМАЦИЯ. Именно във Влашко са голяма част от резидантурите работещи срещу Османската империя. Там оперират и средите инициирали и подкрепящи начинанието на Левски. Към тия среди емоционално, идеологически и донейде организационно принадлежи и Ботев. Но тия среди първо са мразени от руския и всеки царизъм и второ Русия не желае размирици в оня момент, тъй като логистично (разбирай военно) не е готова да отхапе хапката от обречената Османска империя, която западни „колеги” се опитват да и отмъкнат под формата на „освобождение”, но без руско участие!

Това е и причината руската дипломация да акцентира върху криминалния елемент от деятелността на Апостола неглижирайки политически момент. Русия не иска намесата на западните сили! Които сили имат нужда точно от политически размирици или поне от убедителна (и медийно раздута) симулация на такива! (както и досега, де...). Левски е предаден от средите, които го създават и които през цялата му дейност го подпомагат – в началото финансово-организационно, а по-късно когато турските лири пресъхват, (Манол Иванов е заклан в Цариград, д-р Миркович затворен, а Георги Живков и едно негово приятелче се изнасят от Влашко), агентурната мрежа предимно се самофинансира – чрез „експоприации” и зорноволни „дарения”... И поради свързаността си с тези среди, възгледите на Левски са силно републикански и не предвиждат никакъв „Дядо Иван” по пътя към либералната демокрация... А е жертван от своите, за да се даде още едно рамо на политическата версия относно Арабаконашкия обир (османлиите си връщат почти 95% от обраното) и да се затвърдят раздувките на Общи касаещи огромната мрежа от комитети и деятели ратуващи за самостоятелна държава. Предаден е и защото вече е ясно, че от седенкарската му организация буна няма да произлезе. А именно от такава в оня момент се нуждаят въпросните среди, сред които е както Георги Живков, така и поне двама от съдиите на Левски – в т.ч. Иванчо хаджи Пенчович. Същите среди подир години организират издигането на паметника в София, а подир още години събират парчетиите окрадени от него...

В контекста на горното, изглежда парадоксално, но „сам съм други няма!” налива вода именно в руската мелница – дали пък изключително способният и интелигентен вербовчик не е прозрял предателството и е решил да си отмъсти?! Дали пък затова не е убит (чрез съд), а покрай него и Общия? Или криминализирането им си е самостоятелен успех за руското разузнаване и дипломация?

Но думата беше за Евлогия, Христя и финансовия им гений. И ето ви още една връзка, достигаща макар косвено, чак до Химкомбината – наследник на който е „Неохим”.

За финансови гении в световните разузнавателни среди са признати малцина (повечето главно усвояват агентурни средства), но между тях има и трима българи. Един пък от чужденците е убит от българин. Първият от признатите българи е ген. Христо Петашев – фактическият водач на антимонархическото, проболшевишко Владайско въстание. Христо е толкова талантлив, че под името Фьодор Русев успява да достави за освещаването и кръщенето на агентурния кораб на Коминтерна и в частност ОГПУ (с който се изнася зърното на България, а с обратен курс се доставят оръжие и боеприпаси) дори Цар Борис! Възможно е тези си умения да е прихванал от съпругата си и агентурна помощница Енгелберта Колб, но също така е възможно те да са му генно наследство оказало се по нашите земи около 15-16 век... Убитият гений е Игнатий Станиславович Рейс, с рождено име Натан Маркович Порецкий.. Убиецът е Борис Атанасов (Афанасьев) от Лом. Помага му шуреят му Владимир Правдин, с рождено име Ролан Абиа – гражданин на Княжество Монако.

Сега връзките. Повечето от вас знаят, че първият директор на Торосиндиката и пръв директор на Химкобината е проф. Дико Иванов – познат още и под имената Митро Юрасович Иванов и Дмитрий Георгиевич Иванов. Е, Дико Гечев е родом от същия район на България, на едни години е с Борис, слуша същите лекции и от същите лектори като него, по едно и също време оформят членство в Партията, изпълняват едни и същи задачи по разложение на белите. По едно и също указание и по един и същ начин заминават в помощ на Болшевишка Русия, по един начин оформят членство в РКП (б) и изпълняват сходни задачи по установяване и укрепване на болшевишката власт, както и по износа на революция за Турция и България. Преди това, съвсем еднотипно и двамата преминават ускорени курсове по диверсионна и идеологическа подготовка в съответните „университети”. Около 1925-26 г. обаче започва по-тясното профилиране според качествата им в нови и по-сериозни „институти”. Атанасов изглежда се е оказал с подходящите гени, защото получава развитие в по-престижен отдел, докато за Дико е избран контрола над кадрите заради който по едно време макар без средно образование, дори го записват в истински институт... А Атанасов се скъсва от НКВД-задгранични командировки! При една от тях, в Париж, наема квартирата, в която примамват, а по-късният полковник Тахчианов, Пантелеймон Дмитриевич направо заколва невъзвращенеца-разузнавач Георгий Агабеков – 2 пъти неуспешно примамван от българи... При друга, пак той е наемателят на квартирата от която отвличат и доставят в Москва лидера на бялото войнство ген. Милер. (В тая акция участва и актрисата Надежда Плевицкая, заедно с мъжа си ген. Скоблин). Пред най-важната (след нея се „осветява”) има късмета да бъде приет от Сталин, а след успешното убийство високото отличие му е връчено от Михаил Калинин. (Брат му няма такъв късмет, но това е отделна, макар и много интересна част от непознатата българска история). По-късно е уреден на преподавателска, научна и редакторска работа, като подчинен на някогашния си помощник Абиа... Почти като Дико. Не правя намеци – опитвам се да ви кажа „право-та в очи” истината за нашия професор. Чийто научен принос се изчепва с два преписани учебника. Колкото до икономическия, ще сведа някои факти:

Тогавашният завод, с възможност за производство на около 100 хил.тона амониев нитрат, известно количество сярна киселина, около хиляда тона карбамид, с ТЕЦ-а към завода, коства на България около 40 млн. долара или близо 36 т. злато по тогавашната му цена от 35 дол. за тройунция. По днешните мерки това е равносилно на колосалните 1,4 млрд. долара от тях около 50% получени на кредит, а останалите напечатани по указание на „икономиста” Добри Терпешев... Който наистина нисколихвен „дар” обаче изплащаме със селскостопанска продукция на „народни” тоест по определени от СССР „договорни цени”... И не оттогава, но и до днес България не е престанала да получава даровете, които сама си е заслужила. Изобщо – ех, историйо, историйо! Може би нещата биха били други, ако повече от нас те познаваха? А може би, не...

Аз например, имайки претенции относно познанията, съм си подготвен. Имах значи преди време интересна среща в Истанбул. Помолих двукратната европейска шампионка по лека атлетика Невин Янът да ми надпише един от плакатите. На кого, пита ме тя. Пиши викам, на Кючук Арслан, демек, на Малкия лъв... Произношението ли обърках или Невин криво разбра, но написа „Кючук Хасан’а” – аслъ само така не ме бяха кръщавали. Но ако се омешаме – хем съм готов с името, хем известна и влиятелна кръстница си имам – за вазелина вече споменах...