На трасето с Веселин Цочев и Тодор Христов

Част от мита – а иначе, по пътя зад плочата правят опит за „оттегляне” както българи, така и руси…

Част от автентичното трасе през вр. Шипка – отсреща и вр. Свети Никола

Южната част от пътя под големия руски паметник – минирана с фугаси някога.

От този отлично защитен бункер на вр. Шипка комндва генерал Столетов.

Веем байраци, ама за какво, и ние не знаем…

А това червено байраче е върху истински звяр – „Макларън F1”

По маршрута с републиканската шампионка и седемкратна победителка в маратона Милка Михайлова.

Момент от награждаването.

Пак там – демонстрация на гражданска позиция.

Със съотборниците – вицешампионката и Калин, който също има своето послание.

Бойко Златанов е отличен бегач и аз си го уважавам.

Наборът Пановски – разрез между желание и възможности.

12345678910111213

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

---

На крос „Ванко Дяков” и полумаратон „Съединение” Стефан Грънчаров и Серьожа Кючуков записаха престижни класирания за „Неохим” Мини маратон „Хасково-Минерални бани” Copenhagen Marathon – to be or not to be?

Заглавието се получи малко „езоповско”, та се нуждае от пояснение. Избрах да го напиша така, защото бих искал и бягали в дистанциите на проявата да прочетат материала, а така най-лесно ще им излезе при търсенето. Хем ще чуят и за „Неохим”...

Този път започвам „от краката - за главата”. При разговори с колеги разбрах, че от няколкосекундната ми извънсъстезателна изява пред камера на БНТ останали с впечателнието, че съм разходил по трасето демонстрирания черен екип с неясни шарении по него, напомнящи за цветовете на националния флаг.

Погрешно впечатление бих казал – както от логична, така и от етична гледна точка. От една страна поставянето на задължителните два състезателни номера върху надписите би обезмислило посланията. От друга, нарочният ми състезателен екип (видно от директното предаване и снимките от самото състезание), е с други цветове и надпис, сочещ принадлежност към определена група. С която група, допускам, само аз се гордея – макар да съзирам основания и за известна взаимност в чувствата, така да се каже. В тази връзка ще споделя, че заради ТОЗИ ми екип смешниците около не-много умния шеф на БФЛА не рачиха да зачетат резултата ми като валиден за републиканския шампионат. В който шампионат бих бил седми и бих помогнал на приятел за финансиране на спортната му деятелност и отдаденост. Интересно – ако бях дал първо време, бягайки с гащеризон и ватенка, кой ли щеше да е „шампионът”? Нейсе.

Колкото до саморъчно изработения извънсъстезателен тишърт и появата му именно на маратона, той има своите исторически корени, символика и желязна логика. По този начин отбелязах 25-годишнината от последния майски „тоталитарен” маратон – месеци преди взрива на т.нар. демокрация. Тогава, на последна нощна смяна в цех „Троен суперфосфат” оставих производствения процес в ръцете на апаратчиците и дълго рисувах две бели фланелки, които бях прежалил. Надписите на едната ще икономисам – и без това не посмях да я навлека... Тази с по-меките послания, върху лицевата си част имаше стилизиран завод с два яко димящи комина, а отдолу пишеше „Димитров(и)град”. Всичко това в най-черното, което можете да си представите. На гърба беше изобразен компас, като за „север” пишеше „закон”, а за „юг” – „телефон”. Стрелката, чийто ЧЕРВЕН ВРЪХ винаги би трябвало да сочи севера, бе изрисувана в колебливо, междинно положение, леко наклонена към „телефон”...

 При строяването на старта, една от камерите на БНТ, придвижваща се из множеството, прояви интерес и операторът много внимателно засне „обекта” без каквито и да било въпроси. Къде е отишъл записът не знам, но не можах да се видя по телевизията тогава. Не че и сега се видях – след две ракии просто „откъртих”. Направих фланелката сега, заради себе си, а не защото някой би разбрал посланията – камо ли пък да предизвикат някакви действия. Дори се разходих с нея пред всички охранителни камери на Висшия съдебен съвет – като си прегледат записите, да нямат съмнения за лицето, доколкото посланията тоя път касаеха нещото наречено помпозно „съдебна система”. Които послания в известна степен ме доближават до заявеното от „Реформаторския блок”, макар че самите реформатори едва ли съзнават тая ни близост на възгледи по въпроса... Смешното е, че и ГЕРБ се напъват за нещо подобно, но за разлика от мен, който съм дребен потърпевш и анализатор на съдебни малоумия, те имат съвсем други мотиви... Такива ми ти работи.

А иначе, към самото състезание подходих отговорно. Няколко дни преди старта пак ходих до днешния връх Шипка – хем емоционално „да заредя”, хем да потренирам по пресечен терен, а и да покарам по завои... Част от тренировката включваше бягане по стълбите до върха, където заварих голяма група ученици с учителите им. Препитах ги туй-онуй (в т.ч. учителите и най-вече учителките) и разбира се, установих че НИЩО не знаят! Нито къде, кога и какво точно се е случило, а още по-малко ЗАЩО се е случило. (Извън всеизвестното, че там някъде руси и българи отблъснали турците и т.нар. свобода била извоювана...). На какво ги учат в училище – не знам. Сигурно да веят байраци... (виж сн. 6)

Много знамена се вяха и на тазгодишния софийски маратон, но за организацията малко по-късно – след спортната част.

Стартирах по сравнително сложното трасе (22,5 км. от което в изкачване при среден наклон 0,5%), с желанието за резултат в рамките на три часа. До началото на четвъртата от петте обиколки се движех по график и дори 1-2 мин. под него. Тъкмо тогава обаче, около обед доста напече и краката ми „тръгнаха назад”. И преди съм споделял, че най-добре бягам при температура (на слънце, т.е. абсолютна) под 15 градуса, при безветрие не ме притесняват и 5-6 градуса, а него ден и час вече прехвърляха 20^оС. Така или иначе, на последните 16 км. загубих около 3 минути повече от предвиденото и финиширах за 3:01:59 ч. Класирах се 24-ти в общото класиране измежду около 200 стартирали и 165 завършили в контролните 5 часа. При мъжете бях 19-ти, а между българите 10-ти. Това - според първоначалните напълно объркани „мерки и теглилки” на организаторите, които и досега не са оправени. По мои данни съм 25-ти от 175, като пред мен са още Росен Лилов и сриналият се на последната обиколка Иван Загоров. А защо смятам, че съм поне 25-ти, а не 26-ти, ще споделя в „организационната” част. Там ще обясня и защо дори аз не мога ви каза колко бяхме във възрастовата група „51-60 г.”. Само знам, че в нея съм първи, след мен е „неостаряващият бат’Бойко Златанов” от „Локо” Сф (седем години по-млад от мен и победител тази година в „Плевен маратон”), а трети е Джовани Батиста Торели (Giovanni Torelli). Който Джовани е мой набор и навярно пенсионер, при това охолен. Иначе няма обяснение фактът, че само за 2014 г. без софийския, има завършени 16(!!!) УЛТРАМАРАТОНА. От тях най-късият е 57, а най-дългите са два по над 210 километра, от които единият чисто бягане! И не само завършва, а половината от всичките му класирания за последните 5 години са първи места в М55, като само инцидентно излиза от петицата... Впрочем записал е участие (в средата на класирането) и на известния „Маратон на сабите” из пясъците на Сахара (253 км. в шест дни). И макар да съм недоволен от резултата си, тоя го бих с осем минути – не вярвам да е само щото са му дошли къси 42-та километра.

А съм недоволен, защото моят „age graded time” е 2:29:51 ч. – 10-ти от всички и 9-ти при мъжете, като разликата между коефициентите ни с първата етиопка е по-малко от процент в нейна полза. По този показател единствените български резултати, заслужаващи внимание са моят и на републиканския шампион Шабан Мустафа, чието време е 2:24:50 ч.

Очаквах по-добрия му резултат предвид престижните му 3-то и 4-то място на двата най-популярни планински класически маратона (Цермат маратон и Юнгфрау маратон), но не предвиждах повече от 2 мин. изоставане по „age graded time”. Освен че аз не успях да реализирам планираното и Шабан малко се „надскочи”. Наистина, повтори до секунда миналогодишния си резултат, но през 2013 г. трасето бе около 500 м. по-късо от сегашното и това както по карта личи и от времената на ред участвали и в миналото издание. А очаквах по-добрия му коефициент, тъй като има бол височинна подготовка, докато аз бях едва 6 дни на Пампорово и то още през април. Самата височина, на която се провежда маратона (560 м.н.в.), влияе негативно на резултатите с 1-2% и повечкото хемоглобин помага в случая. Колкото и странно да звучи, известно предимство имат и софиянци – предвид тренировките на височина, съвпадаща с тази на маратона. Сезонът обаче все още не е свършил и оставам с надеждата за резултат под три часа в 9-ия ми „Истанбул Евразия Маратон”, който обаче е не по-малко сложен, та не знам дали ще ми се получи...

Къде съм досега. Същият ден се проведоха още няколко маратона, но сертифицирани и по правилата на AIMSи IAAFза разлика от нашия – независимо от раздувките на тая тема. Та според тях в категорията, в която навлязох скоро, дори с този резултат бих бил първи в Будапеща и на маратона в памет на Енцо Ферари, както и на маратонския фестивал в Мелбърн. В Мюнхен бих бил втори, измествайки Дитер Шнайдер, когото веднъж вече победих на полумаратон в родния му Щутгарт. В Айднховен щеше да ме бие само добре познатият ми Жо Шонброод, а на сравнително бързия маратон в Чикаго щях да съм трети сред 560 в групата. Нелошо като сравнителен резултат, но целта ми е през 2015 г. да бягам в граници 2:56 – 2:58 ч., а ако има чалъм и по-бързо...

Сега за организацията. По-добра от минали години, но все още типично „българска”. Като участие се отбеляза известен ръст и ако през 2013 г. маратонската дистанция завършиха 146 души, от които 45 чужденци, през 2014 г. завършилите са 175, в т.ч. 65 от чужбина. Основна част от прираста се пада именно на чужденците и се дължи на факта, че по някаква програма се намериха пари за гостоприемство. Бяха поканени с поемане на всички разходи повечко лица – част от които екскурзианти с „изнесени” тренировки. Така или иначе, като масовост маратонът в София наподоби също толкова смешния маратон в Белград, но в изданията му отпреди 6-7 години... Самото трасе пък е неприятно, „спънато” и еднообразно с обиколките си. Глупост е организация, при която около три обиколки маратонците се „прескачат” с бягащи и разхождащи се в къси дистанции, особено в тесните участъци на парковата част. Няма сериозен маратон по света, в който да се правят повече от две обиколки. Разбирам желанието на една меркантилна групичка да лови „с трици маймуни”, но така няма да стане! Трябва малко ум и повечко инвестиция, която се връща многократно и двояко – веднъж като огласа и реклама на страната и забележителностите й, и втори път пряко, чрез постъпленията, съпътстващи т.нар. туризъм чрез спорт. Писал съм на тая тема – няма да се повтарям. Сигурен съм, че дори в София може да се трасира приличен маршрут, акцентиращ върху забележителности. А европейска столица ще наподобим едва когато медиите започват със „Заповядайте край трасето!” и „Да подкрепим и приветстваме маратонците!”, а не със „Затварят пак София”, „Блокираха София”, „Гиганстски задръствания в София” и прочее малоумни дивотии. Все пак става въпрос за 5-6 часа и то в неделя. В която неделя дори Господ зарязвал колата си и се отдавал на по-смислени занимания. А понякога просто се качвал на нея и излизал сред природата – далеч от задръстванията в „блокираната” му столица... Съветвам специалистите по задръстванията да погледнат към Босфора – Истанбул с по-ненатоварен трафик ли им се вижда? И ако ония освен основни булеварди, затварят дори МОСТА над протока, то защо си го позволяват - техните управници по-глупави ли са от софийските? Не мисля – особено като гледам какво се продава по димитровгадските пазарища. А още по-малко ме спохождат подобни мисли на фона на безкрайните автобуси, запътили се към Истанбул, в т.ч. откъм София. Обратен туристопоток се наблюдава единствено по избори...

Няколко думи за времеизмерването и контрола. Пълна каша и организационно безумие! Особено на трасе, което допуска и дори провокира към непочтеност – особено циркаджиите, за които е по-важна медийната слава отколкото себеуважението. Възможностите за „икономии” са многобройни и обема им зависи единствено от нахалството на индивида, а при повечко интелигентност дори няма да направят впечатление. Разполагането на двама-трима „лапачи”, наричани съдии, по маршрута е неефективно, защото контролът в първите 2-3 обиколки е затруднен, а в определени ситуации и невъзможен. Освен това винаги остава възможността за субективизъм, а срещу 20 лв. мушмурокът (ако въобще има такъв) ще ме впише в графа „преминал” – в аванс дори! А иначе цялата отсечка от бул.”Витоша”, след бул. „България”, предлага поне 6 последователни опции да отпочинеш и да се подкрепиш междинно, пазейки сили за последните 1-2 обиколки, които ще пробягаш „като лъв” реализирайки добър, макар необичаен за възможностите ти резултат. Която възможност се елиминира само с ОЩЕ ДВЕ електронни рамки, като евентуалната на бул. „Патриарх Евтимий” може и да се икономиса! Хем междинни времена ще има през 5 и 3,4 км., вместо само през 8,4 км. Защо наблегнах на този момент? Ами защото имам подозрения към две лица от една и съща групичка – тая на почитателите на смешника, известен и като Дизела. И докато за едното лице имам много силни съмнения предвид резултатите от няколкото му пробягвания на под 41 км. на „Ротари маратон” около яз. Батак (който и аз съм бягал и познавам трасето) и софийския му резултат, то за другото лице съм абсолютно сигурен, че или друг е бягал под това име (малко вероятно), или... Признавам, лицето не е съвсем тъпо и е проявило интелигентност при „икономиите”, но бягането му си е останало твърде неравномерно с променящ се „тренд” дори... Като анализирах междинните контроли се оказа точно това, което предполагах – двете лица са бягали САМИ макар и не заедно. От началото, та до края! Което не прави никой маратонец, който не е идиот – всеки се „закача” към човек или група, поддържа темпо и се крие зад тях 15-20 или дори 30 и повече километра. А от предишни резултати под това име е видно, че човекът е със скромни за възрастта му, а иначе – средни възможности. Както и да е.

 Съвсем отделен е въпросът с техническия срив на времеизмерващата система, поради който част от резултатите са отчетени според хронометрите на самите състезатели, на други липсват междинни времена, трети „изобщо не са стартирали”, а четвърти „не са завършили”. И ако за това е виновна техниката (или операторите й), то за друго проблемът бе чисто субективен. Имам чувството, че т.нар. съдии и другите самодейци въобще не са и погледнали данните на състезателите при отделните класирания. В резултат 25-30-годишни са „състарени” с по 20-30 години, оказвайки се в М 51-60, а други като мен и Бойко Златанов сме „подмладени” с 15-20 години, попадайки в групата на тези до 40 години... Така че въобще не знам коя група колко участници има, а за мен лично остана тайна защо в групата „51-60” като трети бе награден Мирослав Тончев, но също и Джовани Торели – завършил 17 минути преди Мирослав... Изобщо пълен майтап! А с приключването на телевизионното предаване, приключи и фалшивият интерес към участниците в истинското бягане – това на 42 км. Нали ужким е Маратонът на София?

Най-много от тази „екстра” вниманието получиха разходилите се три или осем километра, по-малко - тези на 20 км., а истинските герои, финиширалите след четвъртия час на дългата дистанция, не получиха нищо освен самотните си усилия в бая горещото време.

Някой би казал, че се опитвам да набутам и себе си между героите. Не! Първо, финиширах много преди четвъртия час. Второ, в моите маратони няма никакво геройство, а целогодишна ЕЖЕДНЕВНА работа, макар и около 60% от тази на професионалните бегачи. А обикновено поне половината от класиращите се пред мен по разни маратони все още си вадят и хляба с някакъв вид бягане или друг аеробен спорт (ски-бягане, биатлон, колоездене, ориентиране, ски-ориентиране, планинско колоездене, дуатлон, триатлон и т.н.), т.е. спортуват професионално. Герой бях през 1988 г., когато без каквато и да било подготовка станах от леглото, изядох една паница попара и с едни тенис-маратонки „Адидас”, произведени в Благоевград, избягах маратона по трасето към Вакарел и обратно, в майския пек, за 4 часа. Герой бях и на 14 май 1989 г., когато по подобен начин и с  горчивия опит от предишното участие бягах с гуменки (български) и я докарах до 3:40 ч., като на първата от двете обиколки имах 1:37 ч. Така че, чак за герой не претендирам – засега ми е достатъчно да съм между най-добрите в света за възрастта си.

Стига спорт. Чакайте да ви разкажа нещо по-забавно. Обмислях преживяното на връщане от София, докато се бях сврял в аварийната лента на магистралата, уплашено наблюдавайки фучащите мъже и развличайки се с „Лед Цепелин”. На 300 м пред отбивката към околовръстното на Пловдив спрях. От една страна „Ибуфлам-800” вече не действаше и кръстът яко ме наболяваше, а от друга ми се появиха и малки, но неотложни нужди. Освежен, навлязох в двулентовия път, поздравих майките на чакащите ме още след първия завой полицаи и с леко сърце пришпорих 63-те си кончета. Следващите 10-12 км си бяха направо скучни. „Върза ми” чак на „Малкия кемер”, когато излизайки с около 100 от завоя пред бензиностанция „Лукойл”, сварих да изпреваря едно БМВ-320, наглед около 8-годишно с между 163 и 184 к.с. под капака. Младежът се стресна, амбицира се и по дългата и за негов късмет празна откъм трафик права след бензиностанцията, почти ми отвя ушите, показвайки „кой е шефът” и опитвайки да се откъсне. Ама аз вече бях поускорил и не му се получи. За да бъда коректен ще кажа, че вероятно поради настояване на спътницата си или поради друго, но колегата никъде не подкара с повече от 170, а двадесетината километра разлика хич не му стигаха в трафика. В който трафик му се налагаше да пипа спирачката, „ослушвайки” се пред изпреварванията, докато аз плавно го наближавах, изпреварвайки с него. Дори се налагаше леко да отпускам педала, икономисвайки пропан-бутановата смес. Така в  пакет и основно в диапазона 130-150 км/ч. продължихме, като по изтеглените завои пред Садово и Чешнигирово два пъти го сменях във водачеството – колегиалност, която колегата все не искаше да разбере. Честно казано не беше нито от най-глупавите, нито от най-страхливите. След като пресякохме Поповица с известно превишение (така да се каже), дори се опита да ми приложи номер от учебник, който ако не съм писал, поне съм чел... Точно пред разклона тръгна да изпреварва ТИР, от лентата за Бургас, задържайки изпреварването до последния момент. В който се шмугна пред камиона, преминавайки пред полицейската будка с над 100 км/ч. Вероятно разчиташе на слабите ми нерви – отде да знае, че преди 3 ч. съм завършил маратон и както е модерно да се казва „адреналинът още ме държи”. За негова изненада продължихме „в група”, а за моя успях да устискам това положение по безкрайната отсечка до Първомай. Щото нямах нищо против да ми направи и километър – от опит знам, че в следващите етапи шансовете са категорично на моя страна! А пред Първомай имахме „ситуация”. Точно пред завоя на влизане моя човек рече да изпревари един къс камион, когато отсреща изскочи друг джигит, който представете си също изпреварваше. Имах поглед върху ситуацията и въобще не чаках стоповете на БМВ-то... Както подчертах, момчето не бе глупаво и с добри преценки – навреме скочи на спирачката и се прибра, за разлика от отсрещния тиквеник, който остана в „средната лента”. Замириса на изгорели гуми и тъй като съм без АБС, допускам да бяха моите. Добре че пазех дистанция и нямаше пясък на пътя... Колегата изглежда усети изтръпване в областта на четириглавите мускули и едва го изтраях до мостчето в края на квартал Дебър, където отново минах отпред. Малко по-късно БМВ-то направи още едно усилие, което се оказа и лебедовата му песен като водач. Защото забавянето ни в Първомай бе дало възможност на едно софийско Ауди с голяма и лъскава охладителна решетка да ни доближи и изпревари вкупом, демонстрирайки ни фабрично тонирани джамове. Ама докато я свърши тая наближихме Бяла река, където колегите твърде не схванаха какво им се случи на влизане в селото. Дотолкова, че на излизане установих „омаляване” на БМВ-то в трафика от коли на около 500 м. по-назад. Аудито обаче прояви характер и няма 2 мин. по-късно отново ми показа задницата си, давайки ми възможност да я разгледам. Беше обикновено А4 без други означения. Двете раздалечени изпускателни тръби обаче говореха за „шестак” и между 200 и 250 к.с. най-вероятно в дизеловия им вариант, макар при ускоренията да нямаше каквото и да било „пропушване”. Докато се занимавах с наблюдения, стигнахме и Върбица, пред което село съзнателно отпуснах 100 м „каишка”... Изненадах софиянеца точно на завоя в центъра, който участък асфалтираха специално заради мен – поради неефективност на типа задно окачване. С недозавиването някак се оправях – с газ към предните двигателни колела... И тъй като минах край Аудито хем неочаквано, хем бая бързо, до Могилата успях да оставя между нас и 3-4 коли – с терапевтична цел. След мотела подкарах с около 120, държейки „Колт”-чето готово, тоест в обороти и зачаках да видя резултата от терапията. Нямаше такъв.

Софиянецът се държеше като разярен питбул в опит да си разчисти път и да ме докопа. Реших че е време да му предпиша горчивото хапче и за следващите доста неравни 3 км забих педала на газта в пода. Това в конкретната обстановка означаваше 150 плюс йощ 3-4 км отгоре. Което не пречеше преследвачът ми да топи разликата. Не беше много умен, види се. Ако беше, щеше да стопли, че извън условия на крайна необходимост, няма да се охарчвам и да бягам, ако не съм сигурен че ще избягам. Направо си умирах от кеф като го гледах на около 100 м зад мен пред Горски Извор – вероятно предвкусваше сладкото отмъщение след селото в изкачванията към Хасково... Ама не позна! Започнах да спирам в последния възможен момент, панически свалих две предавки, аристократично (но пак в последния момент) дадох мигач и се шмугнах в отбивката, оставяйки софиянеца насаме с малкото унижение и многото (за възможностите му) коне... Които от Пловдив до Горски извор му свършиха същата работа колкото и моите четири пъти по-малко. Само дето аз похарчих 5 лв. за кефа си, а на него не са стигнали 9 и то, ако е с дизеловата моторизация.

Защо ви разказвам всичко това ли? За да не правите като софиянчето! Не правете обаче и като мен! Освен, ако сте сигурни, че знаете какво правите...