Да отидеш в друг град не е голяма работа, особено ако е по-малък. Но да отидеш в малък град и да откриеш големи неща, вече си е работа. Така започна всичко...
Обикалям от щанд на щанд на Форум "Кариери". Събрах куп брошури и оферти за реализация на студенти в най-различни фирми. Досещате се, там попаднах на предложението на едно предприятие, за което не бях чувала преди, но ме изненада с това, че имаха стажантска програма точно за моята специалност. Другите фирми предлагаха позиции, които не ме задоволяваха толкова...
"Имате ли готовност да дойдете и да разгледате завода?" - Какво? Защо ме питат така, сякаш е много далече, че и готовност да имам... Чак тогава поглеждам брошурата – Димитровград... Завода се намира в Димитровград. Какво пък толкава, няма да се плаша я. "М-м, да", отговорих плахо...

Какво вълнение беше когато излязох. Ще ходя в Димитровград! Никога не бях ходила там, не съм и сигурна къде се намира... Знам, че имат голям пазар. Нямам търпение да отида и да разгледам.
В деня на интервюто се оказа, че не съм единствената варненка, а сме цяла група – повече от 7 и то колеги от моята специалност. "Много интересно – не ги видях на форума". Събрали сме се във фоайето и тръпнем да ни извикат един по един да разговаряме с представители на отдел "Човешки ресурси". Чува се : "Дали ще ни вземат всички ?", "Ами ако не ме изберат - толкова път за нищо...", "Ще има ли скъсани?" – тръпка като на изпит. Стана обяд – почерпиха ни в стола с обилна храна и в края на деня стана ясно, че всички сме приети. Супер! Бяхме пръснати по различните цехове, дадоха ни униформи с противогаз, карти за пропуск на портала. Аз бях в АМ76 или 608 по някакъв вътрешен код – с две думи цеха за производство на амоняк. Трябваше ми повече от седмица докато успея да обиколя всички места в цеха и близо две, докато разбера основния технологичен процес. Сложна работа си е това химията. Не можеш да опишеш какво е да видиш повече от 100 регулатора на едно място, безброй много измервателни уреди , задвижващи механизми и как почти всичко, което си виждал на лист хартия в лекциите оживява...

За секунди си променяш мнението, че това което учиш не се използва и е просто символ на някогашното технологично развитие. Огромни руски и японски машини служат повече от 20 години на завода, но и работят. Това в университета не можеш да го видиш – японски турбокомпресор "Мицубиши" за над 300 атмосфери, огромни клапани и близо 200-метрова естакада, голяма командна зала и много други неща. Има и по-нови уреди - радарен нивомер, цифрови уреди за измерване на температурата, контролери на Сименс, Омрон, пневматика от Фесто и др.

С критичен поглед се разхождам из града и колкото и да искам да се заям за нещо, все не успявам... Спретнат и чист център, а и не само той и изненадващо много заведения, много места за разходка. "Градът с най-много паркове", казват местните. Цените са изключително по-добри от тези, с които сме свикнали във Варна. Спокойствието е първото нещо, което ни прави впечатление с колегите. Но почти няма празно кафене и има доста млади хора, а парковете са "нападнати" от майки с деца.
На 15 км е Хасково – градът на Богородичката. И там съм изненадана от чистия и озеленен център и също така от оживените заведения. С всеки изминал ден започнах да улавям стила на живот и да стана за известно време част от общото ежедневие.

Димитровградчани изглеждат спокойни и добре живеещи хора. Няма да се впускам в социално-икономически анализи и сравнения, но на кратко мога да кажа, че в категорията си на град, той им осигурява ако не всичко, то поне необходимото за да живеят задоволително. През месеците в града не видях отчаяни, смачкани от ежедневието и безлични хора. Не казвам, че са напълно лишени от проблеми и тревоги. Но ще запомня димитровградчани като усмихнати и подаващи ръка граждани. В сърцата си те пазят онзи, почти изчезнал като цяло за страната, дух и топлина.

Публикация в брой 1 от 2007 г. във в. "Студенти" на Технически университет-гр. Варна